Читать «Спасена душа (Предание)» онлайн

Ангел Каралийчев

Спасена душа

Предание

През един горещ юлски ден — 814 година, — когато старият хан Крум се връщаше на кон от Мадарската крепост към аула си в Плиска, неочаквано над главата му се надвеси ангелът на смъртта и замахна с огнен меч. Ханът видя душевадеца, ослепен от грозната светлина на меча, повдигна ръка да закрие очите си, прежълтя като восък и политна да падне на земята.

Боилите, които придружаваха хана, се втурнаха към него и го отнесоха към аула. Когато влязоха в двореца и положиха върху позлатения одър царя на българите, ангелът на смъртта се изправи невидим до главата му, прибра тънкия си меч в ножницата и почна търпеливо да чака. Навъсени стояха боилите и гледаха как бере дума грамадният човек, повален като стар отсечен дъб.

Отневиделица изскочи куцият дявол, наведе се, сложи ухо до гърдите на умиращия господар на българската земя и почна да слуша ударите на сърцето му. Като разбра, че тия удари утихват като ек на боен барабан, който се отдалечава, куцият неприятел на човешкия род поклати глава и зловещо се усмихна.

— Защо си дошел? — попита го ангелът на смъртта.

— Дошел съм да прибера тая грешна душа — отвърна дяволът.

— Тя не е твоя — тихо рече ангелът.

— Душата на този цар, който цял живот е носил в ножницата си меч — мокър от човешка кръв, — принадлежи на дявола. Тя е моя! — викна дяволът и в очите му избухнаха две зелени пламъчета.

— Почакай малко и ще видиш! — промълви ангелът и погледна към вратата.

Ханът дишаше тежко и вечната нощ полека премрежваше погледа му.

— Къде са синовете ми? — промълвиха сухите му сини устни.

— Идат, господарю, ето ги.

В голямата тронна зала влязоха двамина млади мъже със сребърни ризници, с тежки къси мечове на бедрата и островърхи позлатени шлемове. Те бърже приближиха до одъра, паднаха на колене от двете страни на баща си и наведоха глави. Полека и мъчително хан Крум отвори очи. Погледна надясно — опари го мрачният поглед на Токту, по-големия му син. Токту беше страшен човек. Той летеше като черна птица пред Крумовите войници, катереше се пъргаво по крепостните вражи стени, скачаше върху главите на неприятелите, а когато баща му даваше големи народни угощения — ешмедемета, — Токту пиеше запалена ракия. Ръката му тежеше върху одъра — черна и корава. Хан Крум полека сложи десницата си върху тая черна и корава ръка и усети, че стиска студен камък. Обърна се наляво и срещна сините кротки очи на Омуртага. Нежна милувка затопли челото му. Изведнаж душата на болния се проясни и сърцето му затрептя, както пърха пеперуда над крехко пролетно цвете.

— Ти не си човек, а гълъб, сине мой — промълви ханът и дълго гледа Омуртага в очите, сякаш искаше да ги погълне и отнесе на другия свят.

Токту мрачно прехапа устни.

Хан Крум дълбоко въздъхна и пак затвори очи. Над него се наведе най-старият боил, беловласият военачалник на Мизия — Онегавон.

— Господарю — рече той, — време е.

— Време е да кажеш кой ще седне на твоя празен трон.

Умиращият цар се размърда, събра дух, напрегна последни сили и заговори с отпаднал, но твърд глас: