Читать «Смъртта на светлината» онлайн - страница 2

По-късните наблюдения съдържаха повече факти и по-малко легенда. Беззвездна, безполезна и само бегло интересна, Ворлорн започна редовно да се отбелязва на звездните карти на Предела, рояка от рехаво населени светове между пушливо-тъмните газове на Булото на Изкусителя и самото Велико Черно море.

После, в см-446, един астроном на Волфхайм превърна Ворлорн в предмет на проучванията си и за първи път някой си направи труда да свърже всички координати. Точно тогава нещата се промениха. Астрономът волфман се казваше Инго Хаапала и той излезе от компютърната си зала неудържимо възбуден, както става често с волфманите. Защото Ворлорн щеше да има ден… дълъг ярък ден.

Съзвездието Колелото на огъня грееше на всяко небе на външните светове; чудото бе известно навътре чак до Стара Земя. Център на образуванието бе червеният супергигант Пъпа, Адското око, Дебелия Сатана — имаше много имена. В орбита около него, на еднакво разстояние една от друга, подредени изрядно като топчета за игра от жълт пламък, търкалящи се около единствената вдлъбнатина, бяха останалите: Троянските слънца, Децата на Сатаната, Адската корона. Имената бяха без значение. Важно беше самото Колело, шест жълти звезди със средна големина, отдаващи почит на своя огромен черен господар и едновременно най-невероятната и стабилна многозвездна система, откривана някога. Колелото беше тридневна сензация, нова загадка за човечеството, отегчено от старите загадки. На по-цивилизованите светове учените предлагаха теории, за да го обяснят; отвъд Булото на Изкусителя около него се разрасна култ и мъже и жени заговориха за изчезнала раса на звездни инженери, преместили цели слънца, за да си построят монумент. Научна спекулация и суеверен култ кипяха трескаво няколко десетилетия и след това започнаха да заглъхват. Много скоро проблемът беше забравен.

Волфманът Хаапала обяви, че Ворлорн ще мине веднъж около Колелото на огъня, в широка и бавна хипербола, без изобщо да навлезе в същинската система, но пък ще се доближи достатъчно. Петдесет стандартни години слънчева светлина; после отново навън, в мрака на Предела, покрай Сетните звезди и навътре във Великото Черно море на междугалактическата пустош.

Трескави бяха онези столетия, когато Висок Кавалаан и другите външни светове вкусваха първата си гордост и бяха жадни да намерят място в разбитите истории на човечеството. И всички знаят какво се случи. Колелото на огъня винаги е било славата на външните светове, но безпланетна слава. До този момент.

Последва столетие на бури, докато Ворлорн се приближаваше към светлината: години на топене на лед, на вулканична активност и земетресения. Замръзналата атмосфера малко по малко оживя и страховити ветрове завиха като чудовищни младенци. Срещу всичко това външнопланетните се изправиха и се бориха.

Тераформаторите дойдоха от Тобер в Булото, климатичните инженери от Даркдаун, а имаше и други екипи от Волфхайм и Кимдис, от см-Емерел и от Света на Океан Блеквайн. Хората на Висок Кавалаан надзираваха всичко това, тъй като Висок Кавалаан присвои самотника. Борбата отне повече от столетие и онези, които загинаха, все още са полулегендарни герои за децата на Предела. Но накрая Ворлорн беше опитомен. След това се извисиха градове, странни лесове избуяха под светлината на Колелото и животни се развъдиха на свобода, за да дадат на планетата живот.