Читать «Смелите моряци» онлайн - страница 4

Когато се събуди, чу първата камбана за закуска и се зачуди защо каютата му се беше смалила толкова. Обърна се и погледът му се плъзна из тясната триъгълна дупка, осветена от лампа, която висеше на дебела четвъртита греда. Съвсем близо до него имаше триъгълна маса, която заемаше пространството от ъгъла до фокмачтата. В другия й край зад стара плимутска печка седеше момче на неговата възраст с плоско червено лице и лъчисти сиви очи. То беше облечено в дрехи от синьо трико и високи гумени ботуши. Няколко чифта подобни ботуши, една стара шапка и нечии излинели вълнени чорапи се търкаляха на пода. До койките напред-назад се люлееха черни и жълти мушами. Мястото беше напоено с толкова миризми, като че беше бала с памук. Мушамите издаваха тежка миризма, която се смесваше с вонята на пържена риба, прегорено сирене, боя, пипер и застоял тютюн и към всичко това се прибавяше и общият мирис на кораб и солена вода. С отвращение Харви забеляза, че не бяха му сложили чаршафи. Лежеше върху неравен мръсен дюшек. Движението на лодката беше съвсем различно от плъзгането на парахода. Тя не само че не се плъзгаше, но не се и люлееше, а по-скоро се гърчеше глупаво и безцелно като жребче в края на оглавник. Шумът на водата се чуваше съвсем близо до ухото му, гредите скърцаха и стенеха около него. Всичко това го накара да изохка отчаяно и да си спомни за майка си.

— По-добре ли си? — запита момчето с широка усмивка. — Искаш ли малко кафе? — Той взе една пълна тенекиена чаша и подслади съдържанието й с меласа.

— Няма ли мляко? — попита Харви, оглеждайки двете редици легла, сякаш очакваше там да открие някоя крава.

— Е, няма — каза момчето. — Няма и да има чак до средата на септември. Не е лошо кафето. Аз го направих.

Харви пиеше тихо, момчето му подаде и чиния, пълна с парченца хрупкаво пържено свинско, което той лакомо изяде.

— Изсуших дрехите ти. Може малко да са се свили — продължи момчето. — Ние не носим такива — никакви такива. Размърдай се, за да разбереш дали не си ранен.

Харви се изпъна във всички посоки, но не откри никакви рани.

— Това е добре — усмихна се сърдечно момчето. — Съвземи се и излез на палубата. Татко иска да те види. Аз съм Ден, така ме наричат, помагам на готвача и правя на борда всичко, което на мъжете се струва недостойно. Освен мене няма друг юнга, след като Ото се удави — той беше датчанин, и при това само на двайсет години. А ти как успя да се изтърсиш в пълно безветрие?

— А, съвсем не беше спокойно — възрази Харви намусено. — Беше истинска буря и ме хвана морска болест. Май че съм се претърколил през парапета.

— Снощи имаше най-обикновено вълнение — не се съгласи момчето. — Ако ти под това разбираш буря… — Той подсвирна. — Ще видиш, като ти дойде до главата. Побързай! Татко те чака.

Като много други нещастни млади хора Харви през целия си живот не беше получавал истинска заповед — никога, поне без дълги и понякога придружени със сълзи обяснения за предимствата на послушанието и причините за молбата. Госпожа Чейн живееше в страх да не разстрои духа му, което може би беше причината тя самата да се намира на края на нервно изтощение. Харви не разбираше защо трябваше да бърза заради нечие удоволствие и го заяви гласно.