Читать «Случайни гости» онлайн - страница 7

След няколко часа дознанието беше направено и рибарят и годеницата му трябваше да заминат за ротната застава, придружени от двама часови. Калин връщаше багажа и тръгна заедно с тях, но той си намери работа и до ротната застава и щеше да иде там. Всички знаеха, че гостите ще си ходят, но пак това доде някак неочаквано. По пътеката, която криволеше из полето, все повече и повече се отдалечаваше малката група. Наоколо, в зелените вълни на тревата, подскачаше Ханджар, както правеше това понякога в морето. Няколко пъти рибарят и момичето се обръщаха и тогава войниците махаха с фуражките си от поста. Още малко и червената забрадка се скри зад гъстия храсталак на смоквите. Някаква невидима ръка изведнъж взе всичката празнична радост на поста и на цялата околност. Всичко стана, както по-рано, много познато, пусто, глухо и скучно.

* * *

Минаха се няколко седмици. За рибаря и годеницата му нищо повече не се знаеше, както неизвестна оставаше за нас съдбата и на всички други заловени и изпратени във вътрешността. Но все пак станаха случки, свързани с това събитие. Ханджар, който беше оти-шел заедно с гостите към ротната застава, се изгуби и повече не се завърна. Калин нещо залиня и настойчиво поиска да бъде сменен и изпратен на „Бяло море“. Там, между другарите си и на чист въздух, както сам казваше, щяло да му подобрее. Аз се съгласих.

Лодката беше докарана в зализа до поста. ЕДИН ден заварих всички войници, събрани около нея. Не зная отде бяха намерили бяла боя, но бяха и направили надпис. Тоя вещ фирмописец беше Калин. От едната страна на черния засмолен корпус на лодката се четеше:

„Зои“, а от другата: „Годеницата“. Всички бяха се дръпнали настрана, за да се получи нужният ъгъл и разстояние, и с леко приведени глави радостно и мечтателно се любуваха на хубавите букви като на някоя картина. Спомниха си и разказаха много подробности по тая случка. Калин не слушаше, беше отишел до лодката и поправяше някои букви. Съвсем неочаквано той ме запита:

— Господин подпоручик, колко километра има от брега до Тасос?

Казах му точното разстояние.

— Колко е далеко! — каза той. — А като гледаш, ще речеш, близо е. Водата лъже.

— Ханджар тъй се и загуби — продължаваха разговора си войниците. — Може да е отишел с тях. Твърде беше се сприятелил с годеницата.

— Не е голяма загуба — обади се троснато Пантелей. — Нищо, че Ханджар се изгуби. Аз пък мислех, че и Калин ще пропадне.

Войниците се засмяха, но Калин не обърна внимание, като че това не се отнасяше за него. Морето беше тихо и гладко, като застинало стъкло, и ослепително блещеше под слънцето. Само в подножието на Тасос то беше тъмно, изпълнено със зеления мрак и масления блясък на застояла вода, защото там дълбоко се оглеждаха високите планини на острова. Калин гледаше нататък и тихо, като че за себе си, повтори:

— Колко било далеко!

Информация за текста

Източник: [[http://slovo.bg|Словото]]