О, тези нимфи — нека са вечни те. Тъй свеж,сред здрач да розовее крилатият вървеж —в шубрака на съня. Нима съм влюбен в бляна?Съмнението — мрак античен — ме обхвана,тъй както остри клонки, сред истински гориразтворени наяве, уви! А сам дорипредставях си триумф на нереални рози.Но помисли добре… Не в твойте ли възторзикръгът от тия странни жени се извъртя!Измамата — о, фавне! — струи от извор тя:на най-смирената очите ледносини.Но тази, другата, с въздишките, кажи ни,не е ли топъл вятър, сред руното замрял?Защо пък не! Със зноя мъчителен и вял,събарящ ни в несвяст, зората пак е в схватка,но само с пръските на мойта флейта сладкав леса от звуци росен; и само вятър плах,родил се в двете цеви и втурнал се от тях,преди звукът да ни поръси с дъжд безплоден;на хоризонта тих, без гънка, неизброденедин изкуствен повей — тъй чист и поривист —е въздухът, политнал към бягащата вис.О, сицилийски бряг с мочурища, с лимани,от мойта суета с убийствен зной терзани,под цъфналите искри РАЗКАЗВАЙ пак за мен,как кухите тръстики сечах, въоръженс талант, когато сред далечината — злато,зелено от лозя и с ручеи облято —потрепва белотата на чар изнемощял:в прелюдията плавна от флейти в полет вялсе вдигат лебеди… не — втурват се наядиили се гмуркат… Сам, под пламъци злорадине знам какво ги пръсва, от кой изкусен звукразкъсва се съюзът, така желан оттук:дали от първата си жажда аз се будяпод древната вълна на светлината луда,о, лилии! Наивен и девствен като вас.Далече от устата със сладка шумна страст,нали целувката със зъби величавина мойта девствена и бедна гръд оставиедна потайна рана, уви — за цял живот.Но стига! В тази тайна под стихналия сводбе посветен гласът на двойната тръстикаи той, възпрял срама по бузите да блика,сънува — в стон протяжен — как всеки бе призвандо края красотата да весели — със свянфалшив — от нея до наивната си песен;и горд, че любовта разлива глас небесен,пак в унес да изпада — гърба ли различи,или по ханша тръгне с премрежени очи:безплодно-звънката и монотонна линия.Ти, инструмент, зовящ към бягства и униния,о, Сиринкс, в езерата ме чакай разцъфтял!Със своя глас надменен аз ще зова с печалбогините; и по езически пътекище смъкна пояси от сенките им леки:от гроздето узряло тъй пиех светлина,за да пропъдя скърби и чувство за вина,към лятното небе аз вдигах празна чепкаи кожиците й надул, следях как трепкапрез тях до късно здрачът — и още жаден бях.О, Нимфи, всеки СПОМЕН издуйте с весел смях.С око тръстиките пронизвам — гледка странна:безсмъртна шия сред вълните тъне, ранапламтяща с вик ужасен дано да угаси;и къпането дивно от пръснати косиизчезва в тръпки и лъчи, о, изумруди!И втурвам се, и в миг съм спрял (след буйства луди,о, тая сладка болка да бъдат само две),прегръдката съдбовна със сънища зове;понасям ги, летя с телата прилепенинатам, към сенките прохладни и зелени,където дъх на рози под слънчев лъч искрии стопля се тъй както и нашите игри.Обичам те, о, гняв на девственици, дремепод теб насладата от свято голо бреме,изплъзнато от мойта изгаряща уста —светкавица! Уплаха потайна на плътта:от стъпкващия крак до трепета в душата,прощаваща се в миг с невинността, обвятаот тъжни влажни пари, облята от сълзи.Престъпност ли е бодро страха да се сразии гъстите коси с ръка да разплетете —за ласките и за страстта на боговете:едва успял да скрия пламтящия си смяхпод гънките щастливи на първата (държахя с груби пръсти аз — невинност белопера,като сестра си в свян да пламне, затрепера,но малката изчезна с нетрепващо лице),изпуснал свойта плячка, с отпуснати ръце —едва ли сенките пак някога ще хвана! —стоях без жален стон, с душа, все тъй пияна.Но нека! Чужда радост ще ме влече сега,увила гъсти плитки край моите рога,ти знаеш, моя страст, че с пурпур по странитесе пуква всеки нар и се роят пчелите;и нашта кръв, зовяща с любов, тече за тях:желанията вечни — рояк, жужащ без страх.В леса от злато и от пепел, прах безцветна,избухна празник сред листата сухи: Етна,да — Етна! Тук Венера и теб те посети,и лавата беляза с невинните пети,и екна тъжен сонм, и пламък се замята.Царицата държа! О, мъст!… Но не — душата,олекнала от думи, и тежката ми плътв притихналото пладне отпуснати лежат:ще трябва да заспят, прострени на нагрятиясух пясък, жадни, но без клетви и проклятия…И виното небесно ще пия изтощен.О, сбогом; вече сенки, но пак ще сте пред мен.
