Читать «Слабо осветените части: Три отражения» онлайн - страница 2

След това, предполагам, трябва да сме благодарни на Фройд за въвеждането в модерната новела на травмата от детството, като ключ към характера и постъпките на възрастния. По принцип съм против това схващане, но харесвам технически несъществената ретроспекция. Харесвам я, защото през годините съм изчел прекалено много новели, в които животът на главният герой изглежда започва на първа страница и оттам той се втурва незабавно в кипящия конфликт, какъвто и да е той. Като цяло, не харесвам персонажи без минало. И така, преди време реших, че когато не са необходими по-комплицирани похвати, една бърза, кратка ретроспекция или дори една-две референция към нещо в миналото на главния герой, несвързани с никакво развиващо се в настоящето на разказа действие, биха могли ефикасно да подобрят ситуацията. В Този безсмъртният Конрад обяснява закъснението си за някакъв ангажимент с това, че е присъствал на партито за рождения ден на седемгодишната дъщеря на негов приятел. За това не се споменава повече и дума. То не следва от основния сюжет, но аз съм искал да покажа, че той все пак има и други приятели в града и че е такъв човек, който би отишъл на рожден ден на едно дете. Три заека с едно изречение.

Очевидно не съм от школата, която държи всичко в един разказ да предхожда действието. Колкото разказът е по-кратък, толкова повече отстъпвам от това схващане по чисто практически подбуди, засягащи икономията на кратката форма, но в един разказ, новела или повест има жизнено пространство и аз вярвам в използването му за подсилване на охарактеряването и за предлагане на нещо от по-широкия свят отвъд кръгозора на конкретната история.

И най-накрая, имам едно малко упражнение, което изпълнявам, когато пиша по-дълги истории. Не знам как би се получило при някой друг, както и дали се получава при мен самия — което поставя под въпрос дали моите книги биха били по-различни, ако не го правех. То, обаче, е най-близкото, което съм постигал до принципа на Хемингуей и е основната причина, която ме заинтригува да го опозная, когато го срещнах за пръв път. Оставям нещо отвън; или по-скоро има нещо, което не включвам.

Пишейки нещо по-обстойно, аз винаги композирам — било на хартия, след което го унищожавам, било в главата ми, след което го оставям — сцена или сцени, в които участва моят главен герой ( а възможно е и други сцени за другите важни персонажи), които нямат нищо общо със самата история — просто нещо, което се е случило с него/нея някога. Приемам го като съществуващ епизод, като част от живота на героя, и дори се позовавам на него в течение на самото писание. Но никога не го включвам. Правя го с презумпцията, че персонажът трябва да бъде по-плътен, отколкото настоящите обстоятелства дават да се разбере, трябва да бъде за мен дефиниран по отношение на една по-голяма панорама на живота му, отколкото читателят някога вижда.