Читать «Скълдъгъри Плезънт» онлайн - страница 6

— Като някакъв хахавелник — отвърна Фъргус, вперил гневен поглед във Феджуик. — Такъв ли е?

— Наистина нямам представа. — Мижавото подобие на усмивка на лицето му повехна пред изпепеляващо вторачените в него Фъргус и Берилия. — Но съм убеден, че скоро ще се появи.

Фъргус се навъси още повече и присви очички, доколкото му бе възможно.

— И откъде знаете?

Феджуик като че си прехапа езика, неспособен да му предложи отговор, и тогава вратата се отвори, и мъжът със светлокафявото палто влезе в стаята.

— Извинявайте за закъснението. — Той затвори вратата зад себе си. — Страхувам се, че беше неизбежно.

Всички в стаята го зяпнаха — шала му, ръкавиците и чорлавите ситни къдрици. Навън лятото блестеше в целия си разкош, определено не предполагащ подобно облекло. Стефани се взря в косата — от толкова близо дори не изглеждаше истинска.

Адвокатът се прокашля.

— Хъм, вие ли сте Скълдъгъри Плезънт?

— На вашите услуги — отвърна мъжът.

Стефани можеше да слуша този глас цял ден. Майка й, макар и неуверено, бе поздравила странника, ала баща й го наблюдаваше с израз на предпазливост, който Стефани никога не бе виждала на лицето му. След миг тази предпазливост изчезна, той кимна вежливо и съсредоточи вниманието си към Феджуик. Фъргус и Берилия още зяпаха.

— Да не би нещо да не е наред с лицето ви? — обади се Берилия.

Феджуик отново се прокашля.

— Така, хайде да започваме работа, вече се събрахме. Чудесно. Много добре. Предстои да прочета, разбира се, завещанието на Гордън Еджли, подновено за последно, преди близо година. Гордън ми беше клиент почти две десетилетия и през това време го опознах много добре, тъй че ще си позволя да изкажа на вас, неговите приятели и роднини, своите най-дълбоки…

— Да, да, да! — Махна с ръка Фъргус. — Може ли да прескочим тая част? Вече закъсняваме. Да стигнем до там, където получаваме разни работи. За кого е къщата? А вилата?

— За кого са парите? — включи се Берилия, приведена напред в креслото си.

— За кого са приходите от авторските права? — продължи Фъргус.

Стефани хвърли кос поглед към Скълдъгъри Плезънт. Той стоеше облегнат на стената, с ръце в джобовете, обърнал глава към адвоката; под тъмните си очила очите му можеха да следят когото и да било в стаята. Тя отново се обърна към Феджуик, който бе взел лист хартия от бюрото си и го четеше.

— На брат ми Фъргус и прекрасната му съпруга Берилия — започна той и Стефани с мъка удържа смеха си, — оставям колата си, лодката и един подарък.

Фъргус и Берилия премигнаха по веднъж.

— Колата? — повтори Фъргус. — Лодката? Че защо ще ми оставя лодката си?!

— Ти мразиш водата — каза Берилия с глас, клокочещ от гняв. — Става ти лошо.

— Така е! И той го знаеше! — запени се и Фъргус.

— А кола вече си имаме! — рече Берилия.

— А кола вече си имаме! — повтори мъжът й.

Берилия така стърчеше от стола си, сякаш всеки момент щеше да скочи на бюрото.

— Този подарък — изскърца заплашително тя. — Парите му ли са?

Г-н Феджуик се изкашля нервно, извади малка кутия от едно чекмедже на бюрото и я побутна към тях. Те впиха погледи в кутията. И я гледаха, и гледаха. Сетне и двамата посегнаха едновременно и пред очите на Стефани взеха да си шамаросват ръцете взаимно, докато най-сетне Берилия успя да грабне кутийката и да отвори капака й.