Читать «Скрито детство ((две неизпратени писма))» онлайн

Мариана Тинчева-Еклесия

Скрито детство

(две неизпратени писма)

„В който град влезете и не ви приемат, излезте по стъгдите му и кажете: и праха, полепнал по нас от вашия град, ви отърсваме; обаче да знаете, че се приближи до вас царството Божие.“

(Лк. 10:10-11)

Мелания преглеждаше книгите, подредени върху рафтовете на библиотеката. Търсеше „Цивилизацията“ на Артър Кларк и като я видя, пръстите й я измъкнаха сред останалите томове. Щом отвори корицата, намери два забравени сгънати листа. Разгърна ги, хвърли поглед над първия и започна да чете. След минута от очите й тръгнаха сълзи, които не успя да спре: неочакваните редове, написани от брат й много години след развода на родителите им, я натъжиха:

„Мила сестричке, вчера идвахме с тати да те търсим в твоето училище, но не те видяхме при децата и си тръгнахме. Искахме да те видим, защото много те обичаме и ни липсваш. Не посмяхме да говорим с твоята учителка, за да не ни издаде на мама… Помниш ли, когато миналия път тайно се разхождахме тримата в гората, брахме цветя и гъби, и намерихме гнездо? Бях много щастлив, макар че мама я нямаше, а много исках да бъдем четиримата… Ти как си? Ние с тати сме добре, понякога ходим на язовира за риба и си говорим за теб. Доволен съм, че вече мога да ти пиша. По-рано само си мислех колко искам да се върнете с мама у дома, но баба и тати казват, че е невъзможно. Тати купи кола за четири човека, има места и за вас. Засега това сме ние тримата.“ След последната дума имаше стрелка, която сочеше към несръчно нарисуван автомобил, до него голям мъж с две деца — момче и момиче. В думите на писмото имаше пропуснати букви, изписани неравно и набързо от начинаещ ученик.

Мелания беше на шест, а Пламен на три, когато родителите им се разделиха. Съдът постанови момичето да живее с майка си, а момчето с бащата. Майката Атие, която всички наричаха Ани замина отвъд планината в родното си село на сто километра. Несподелената, непримирима омраза на родителите, заради която прекъснаха брака си, най-мъчително се стовари върху децата, свикнали да живеят заедно в бащината си къща. В първите седмици възрастните не знаеха как ще отговарят на безбройните детски въпроси за отсъствието на липсващата половина в семейното гнездо. Затова избраха най-страшното: да накарат децата си да забравят, че съществуват като брат и сестра! Захари не разрешаваше на Пламен да излиза на улицата, защото след месец съседи казваха, че виждали жена му да стои часове наред недалече от къщата само за да види детето си. Тя пък за да си отмъсти, че не го пускаха при нея, беше предупредила учителката на Мелания да не позволява на Захари да говори с момичето, да не приема никакви подаръци и лакомства от него… Всъщност всеки от родителите в себе си искаше децата да бъдат заедно, да не се забравят, но непростената омраза към другия се стоварваше като невидим нож, който на всяка цена иска да реже и да дели там, където любовта е силна… След половин година се разбра, че Ани е сключила втори брак с човек от селото.

Мелания беше на десет, а брат й на седем, когато за първи път им разрешиха да бъдат заедно при баба си в родния дом. Една седмица вървяха непрестанно двамата, уловени за ръце. Мелания беше станала по-затворена, по-мълчалива. Все пак не прикри, че вторият мъж на майка й, който тя трябвало да нарича татко, не бил толкова добър и хубав като истинския й баща. Веднъж онзи я наплескал, защото й поръчал да донесе дърва от мазето, пък тя не изпълнила желанието му. За наказание трябвало да почисти тревата на тротоара пред къщата, но тя и това не изпълнила. След последното признание Мелания обгърна с две ръце врата на баща си и го попита: „Ти нали няма да ме напляскаш, ако не донеса дърва?“ Захари замълча за миг, после й отговори честно: „Никога не бих те карал да носиш по-тежко, отколкото можеш; вярвам, че не са искали това от теб. Но съм сигурен, че би могла да пренесеш поне три дървета. Опитай се да помагаш вкъщи, за теб това е добре!“