Читать «Сиромах Пейчо» онлайн

Ангел Каралийчев

Сиромах Пейчо

Ушите му изтъняха като цигареви книжки, засука се Пейчо, черковният певец, заприлича на царевица, поразена от суша. Пожълтя. Хлътнаха навътре очите му. Само гласът му надебеля и пресипна.

— Бай Пейчо, ела сам! — повика го Христо кръчмаринът.

— Какво има, Христо?

— Напрайваш ли ми една услуга? Дай ми твоя глас назаем — да се фотографирам с него. Пак ще ти го върна. Много добре изпипан глас имаш.

— Пейчооо, Пейчо, няма да можеме да те държиме в черквата с този глас — почеса се по тила поп Сава, ощипна с дилафа последната светлинка на кандилото пред олтара и в черквата настана мрак. През отворената врата влизаше сноп светлина. Окото на пролетната селска вечер надничаше в черковното подземие, останало от турско време. Поп Сава влезе в олтара. Гласът му кънтеше зад ниския липов иконостас:

— Ти, кога държиш „исото“, не пееш, ами ръмжиш като старо куче. Само пет-шест бабички идат на черква — и тях ще прогониш. Добре, че са глухи и не ти чуват песента, инак нямаше да пристъпят черковния праг.

Прегъна се Пейчо и излезе навън. Тръгна по каменните криви плочи, между които беше пораснала дребна пача трева. Мина покрай гроба на поп Петка, ала не протегна ръка, както правеше други път, да наведе цъфналия люляк и да го помирише. Не вдигна очи към лястовичето гняздо под стряхата на камбанарията, където уморените птички се бяха вече прибрали и тихо жумоляха. Налегна го мъка. Къде ще се дене сега, като го изпъдят от черква? Цял живот той ходи подир поп Сава: носи му менчето, когато ръсеше, продава свещи на пангара, пя в черквата, додето си загуби гласа, вървя пред мъртъвци и посреща кръщелничета. Колко шамара е изял от коравата десница на поп Сава! Вярно е, черквата почна да пустее. Криво му е на дяда попа. Но какво в виновен Пейчо? Един къшей хляб получаваше за всичкия си труд, и него искат да му отнемат.

— Бай Пейчо — изправи се Христо кръчмаринът, който поливаше с една стомна пред кръчмата, — получи се телеграма — не са потънали!

— Кои? — стресна се Пейчо.

— Твоите гемии. Идат си — излезли от морето и тръгнали по сухо — живи и здрави. Какво си се омърлушил като мокра кокошка?

— Мисля в коя дупка да се навра.

— Защо?

— Поп Сава ме пъди от черква. Гласа ми не харесва — бил като на старо куче.

— Ами неговият? Като на изгладнял единак! Той да не иска да му чуруликаш като славей? Чуден поп! А бе ти защо не пиеш яйца?

— Пих, ама не помага. Що яйца съм изпил! С жената до развод стигнахме за тези мерешки яйца.

От кръчмата се обади Нотьо Валутата:

— Аз зная един цяр за глас, само че бай Пейчо няма пари да си го купи.

— Какъв цяр? — наостри уши Пейчо.

— Много е лесен. Щя вземеш от Христа едно кило гвоздеи. Ще ги сложиш в гърнето да врат цяла нощ. На сутринта като станеш, пий желязна вода, додето коремът ти стане като тулум. Ще ти се отвори глас — камбанен.

— Лъжеш, Ноте!

— Който лъже — на въже. Остави шегата. Аз съм човек, живял в столицата. Познавам ги всичките певци — те ката ден пият желязна вода. А желязната вода става от варени гвоздеи. На другия ден сутринта Пейчо, тайно от жена си, взе една паница влезе в пещника, където цяла нощ беше чукуркало гърнето. Сипа си желязна вода, бутна градинската вратница и влезе да се насърба. Тъкмо нагреба първата лъжица, и на плета се облегна Кольо Беленката. Надникна и почна да се прозява. Деня беше топъл, кокошките кудкудякаха, всичко живо мърдаше насам-натам.