Читать «Синята патка» онлайн - страница 2

Бистра мъгла премина пред очите му, съвзе се след пет минути, като се възползува от тях, за да отпусне педала на газта, който зае неохотно новото си място, тъй като от предишното виждаше голям отрязък от пътя през една дупка на пода.

Пътят се навиваше с голяма скорост около гумите на колата, но усъвършенстваната система, разработена на основата на клещи „Суер“, които се продават във „Велочасти“, го отхвърляше автоматично и той падаше отзад на меки вълни, разтеглен от бързото въртеливо движение на колелата. Работниците по пътищата, отдадени открай време на този неблагороден спорт, режеха с ножици образувалите се равномерни вълни, чиято височина нарастваше правопропорционално на скоростта на колата, която пък обуславяше коефициента на разтеглянето. С получения по този начин чакъл всяка година строяха нови пътища и така броят на договорените говеда във Франция се увеличаваше равномерно.

Дърветата от двете страни на пътя, захванати здраво в земята с корени, предвидени за тази цел, не участвуваха в навиването. Понякога обаче те подскачаха при преминаването на колата, защото Оливие беше сложил ауспуха и онези, чиито клони не докосваха телефонните жици (а повечето бяха такива, тъй като за най-малкия опит бяха подлагани на строго подкастряне от отговорните лица), не можеха да бъдат предупредени навреме.

Гнездата на птиците, които знаеха тоя номер още от 1898 година, устояваха като по чудо и на подскоците.

Малки облачета придаваха на небето вид на небе, осеяно с малки облачета, а то си беше такова. Слънцето светеше, а вятърът раздвижваше въздуха, освен ако движението на въздуха не пораждаше вятър — нещо, за което би могло да се спори твърде дълго, защото краткият „Ларус“ определя вятъра като „движение на въздуха“, а движение може да бъде самото действие или състоянието на това, което е раздвижено.

От време на време някой делфин пресичаше пътя, но това беше само зрителна измама.

Оливие все така гледаше в огледалцето трите четвърти от Жаклин, сърцето му пламтеше от повече или по-малко смътни желания, а несъмнено и Макс дьо Вьози не би казал друго.

Едно друсване, по-силно от другите (защото имаше повече), внезапно изтръпна Майора от вцепенението му. Той се протегна, разтърка с длан лицето си, измъкна от джоба си гребен и приведе в ред своята четина. Извади стъкленото си око от съответната орбита, грижливо го излъска с наплюнченото ъгълче на носната кърпичка и го подаде на кучето, но то отказа да си ги разменят. Тогава той го постави на място и се наведе към предната седалка, за да поддържа разговора, който до момента беше от най-рехавите.

Облакъти се на облегалката между гърбовете на Жаклин и Оливие.

— Как се казвате? — попита той.

— Жаклин — отговори тя, като се обърна леко наляво, за да го запознае с профила си, поради което сега Оливие я виждаше в огледалцето анфас.

Тъй като и последната четвърт от зрението му беше изцяло погълната от новата страна на Жаклин, разкрила му се след обръщането й към Майора, той не можа да си даде сметка навреме за едно обстоятелство на пътя, чието изникване не би го лишило от рефлекса, нужен, за да го избегне, ако го беше забелязал в желаното време, но той вече не виждаше и сгази споменатото обстоятелство, в случая коза.