Читать «Синият кон» онлайн - страница 4

— Това са почти по сто лева, за всеки ден от годината! — тихо промълви дъщеря ми.

— И можем да си купим много сладоледи „Делта“! — допълни малкият с детска надежда. Аз ги изгледах сериозно и запитах: — Нали съм ви разказвал за Синия кон? Питайте него какво да направите! Децата се спогледаха и въздъхнаха разочаровано. Синът ми взе чантичката, а дъщеря ми тръгна с него след англичаните. Тя учеше в езикова гимназия и знаеше как да се разбере с тях. След малко се върнаха с по една английска лира в ръцете. Мълчаха и не смееха да я сложат в джобовете си. Тогава Синият кон за пръв път ми прошепна нещо на ухото. Аз бързо извадих собствения си портфейл и от най-дълбоката преградка извадих ония две книжни левчета, които някога бях получил в подобна ситуация от войниците. Сега те бяха избелели, протъркани и почти без стойност, но аз гордо ги подарих на децата:

— Ако ги вземете, трябва да върнете лирите на англичаните!

— А не можем ли да запазим и левчето, и лирата? — из хитрува синът ми.

— Не! Или едното, или другото! Изберете сами!

— Ние върнахме толкова лири, че сега за една ли? — изсмя се дъщеря ми и без колебание взе едното левче.

— Моето е по-хубаво! — взе синът ми и другото. После хукнаха да гонят англичаните. Забавиха се доста, а като се върнаха искрено съжаляваха, че не са ги намерили.

— Какви ли физиономии щяха да направят, като им върнем жалкото подаяние? — чудеше се дъщеря ми и размахваше банкнотата небрежно.

— Физиономии на булдоци! Те нали са английски! — твърдо отвърна синът ми, чиито най-богати познания бяха предимно киноложки.

— Е, парите са си ваши, при това честно спечелени! — успокоих духовете аз. — Ако искате, ги похарчете, но знаете ли какво бих направил аз с тях?

Децата ме погледнаха въпросително. Взех двете банкноти от малкия и внимателно завих лева в лирата.

— Така се пази един лев! Нищо, че не можете да си купите и една вафла с него…

— Да, ама можем да си купим Син кон! — отвърна синът ми.

— Това вече съвсем почтено си го заслужихте! — нямаше как да не се съглася с него. И когато същата вечер децата ми както винаги си избраха най-малките и евтини шоколадчета от рецепцията на хотела, аз ги спрях решително. Отброих необходимите пари за връщането ни у дома на другия ден и по равно им разделих останалата сума.

— Сега, след като имате по едно левче за Синия кон, вече сте богати и можете да си купите от най-големите шоколади!

Децата се засмяха доволни, а по едно време синът ми застана пред мен и сериозно запита:

— Тате, защо да не пуснем Синия кон и на другите, дето са бедни? Така и те ще се радват и ще ядат големи шоколади като нас!