Читать «Сини оазиси» онлайн

Алекс Болдин

Сини оазиси

Беше мека септемврийска вечер. Чочо се бе опънал блажено на тесния диван, пред светещия екран на стария телевизор и упорито се опитваше да влезе във фабулата на поредния латиноамерикански сапунен сериал. „Упорито“ беше силна дума, защото непреодолимата дрямка решително го обсебваше. Той беше готов вече да и се предаде, когато телефонния звън го стресна.

Звънтящото като камбанки гласче на Люлю отекна с познатия тембър в ухото му и окончателно го разсъни. Люлю беше съученичката му от детски години, която като него, с отчайваща решителност, отказваше да свързва брак с индивид от другия пол. Преди около двайсетина години, след кончината на майка и, събра набързо багажа си и се запиля по София, за да търси обрат в живота си, който и до тоя момент така и на настъпи. Виждаха се два три пъти в годината, когато командировките и я довяваха към родния град. В такива моменти не пропускаше да му завърти един телефон. Срещите им, в някое уютно малко заведение, край пълната халба бира (това бе любимото им питие) бяха нещо като уютен оазис на отмора и отпускане. Те им даваха възможността да излеят онова натрупано огорчение от живота, което се бе събирало с течение на годините и бе стегнало немилостиво душите им.

С Люлю преди години имаха и по-емоционални преживявания. Тогава нейното телесно тегло беше някъде около стоте килограма. Сега, с тези сто и петдесет, бе почти невъзможно.

Приятелството обаче си е приятелство, особено когато приемаш другия такъв какъвто е и не се стремиш да го променяш по свой тертип. Това важно правило спазваха и двамата и им бе леко и безконфликтно.

Люлю имаше силен, почти мъжки характер. Владееше прекрасната дарба да се харесва и събира хората. Подобно на килограмите си, имаше широка, жизнерадостна и както се казва „ларж“ душа. Тези и качества Чочо бе оценил още навремето, по достойнство. Така че, обаждането на Люлю, след половин година мълчание, моментално го изтръгна от дрямката.

— Къде се загуби бе душице! — извика той с неподправен възторг.

— Тук съм си от една седмица!

— И да не звъннеш поне един път!

— Занимавам се с едно бебе. Преди пет минути го изчипках!

Чочо не можеше да повярва на ушите си. Люлю и бебе! Тя нямаше наследници, за да бъде баба. Каква ли бе тая нова шантава идея?

— Племенницата ми си има дъщеря и сега четири баби я обслужваме!

— А-а-а, ясно! Е, и какво, справяш ли се?

— Без грешка съм! Да видиш само какво е сладичко-о-о! Как, гука, гука…!

Чочо си спомни, че Люлю имаше няколко племенници. Едната се бе омъжила за някакъв французин и живееше в Лондон. Сега трябва да са дошли на гости на бабата, тоест при сестрата на Люлю.

— Много време не си се обаждала! Какво става с теб?

— Почти два месеца съм в отпуск. Ходих и до Швейцария, на екскурзия. След няколко дена ще започна работа.

— Ти ме преби! Откъде събра толкова много пари?

— Нали знаеш, че не жаля парите. Печеля ги и като ги имам, не му мисля много, ходя на екскурзия! Донесла съм една чанта с картички и снимки. Хайде да се видим, за да ти ги покажа.

— Ще мина утре вечер към теб, по хладина!