Читать «Сезонът на откъснатите цветя» онлайн

Сибин Майналовски

Сезонът на откъснатите цветя

Лари Клейтън, китаристът, по чиято музика въздишаше цял свят, но по чието нашарено с белези и изкривено лице не биха се прехласнали и най-закъсалите в интимно отношение пубертетчета, се събуди в отвратително настроение. Около леглото му бяха струпани накуп три бутилки водка, пет-шест празни пакетчета от фъстъци и поне десет пепелника, препълнени с изпушени до филтъра фасове „Camel“. Беше започнал да пуши отново, след като се бяха скарали с Фокси, и сега бе на път да подобри собствения си рекорд от осем пакета дневно. По негова собствена преценка му трябваха още един или два съня от рода на този, който го преследваше всяка нощ от няколко месеца насам, и онези смешници от „Гинес“ бяха добре дошли в дома му.

Лари изрита завивките и се надигна от удобното, но вмирисано на застоял цигарен дим легло. Днес като че ли щеше да му се наложи да проветрява цял ден. Е, нищо. И без това не му се стоеше вкъщи, понеже ако останеше, щеше рано или късно да посегне към грижливо скътаните на дъното на хладилника бирени бутилки. Не. По-добре разходка навън. Той превърза доста порасналата си коса с кожен ремък, навлече раздърпаното кожено яке и преметна през рамо калъфа на китарата си.

По-късно, когато се връщаше отново и отново в спомените си към този ден, неизменно с часове си блъскаше главата защо и под влиянието на какво е взел „Гибсън“-а. Не беше свирил (а и не беше записвал) нищо от онзи ден, когато създаде полу на импровизация, полу насън, парчето „Диви коне“. В същия този ден бе дошъл и инфарктът му… прекалено силен, за да бъде отминат с просто пренебрежение — все пак лекарите едва го бяха спасили след незнайно колко часа в клинична смърт… Но в крайна сметка, когато човек е преживял какви ли не сърдечни болки, при идването на подобна напаст просто плюе в краката й, изхилва й се здраво в лицето, след което с обигран жест си пали поредната цигара, нали така, Хосе? Лари така и направи… само че след този случай не желаеше дори да погледне разкошния си, правен по специална поръчка 12-струнен „Гибсън“, целия в гарвановочерно с изключение на седефения скорпион, инкрустиран между двата „f“-образни резонаторни отвора в корпуса. Като добавим и скрития, но невероятно чувствителен адаптер, който му позволяваше да я използва и като електрическа, ставаше ясно, че „Гибсън“-ът на Лари бе инструмент, за който половината от професионалните китаристи биха дали мило и драго… но въпреки това самият Лари не искаше и да я погледне, камо ли да засвири на нея. Дълго време след като пръстите му, разранени след онова лудешко и безпаметно свирене, зараснаха, той въобще не я бе поглеждал.

Е, поне до днес. За момента обаче той въобще не се замисли над това. Просто метна през рамо ремъка на калъфа и излезе навън.

Вън, въпреки че според календара бе едва началото на февруари, бе почти лято. Слънцето напичаше толкова силно, че повечето от минувачите бяха по къси ръкави. След десетина крачки Лари съжали, че е взел коженото си яке и дори понечи да се върне у дома, за да го остави, но след кратък размисъл реши да продължи. Не му пречеше чак толкова, а и без кожено яке се чувстваше едва ли не гол.