Читать «Сезонът на маслините» онлайн - страница 2

— Как се казваш, юначе? — клекна пред него и го погали по рошавата главица.

— Гошко…

— Значи ти си Георги Победоносец! Знаеш ли кой е Георги Победоносец? Оня воин който е сразил страшната ламя! На колко годинки си бе Георги?

— На пет… — изрече вече по-уверено момчето, подсмъркна сопола и ведра сянка пробяга по лицето му. Не посочи с пръсти а го каза на глас. Значи е будно и интелигентно това хлапе.

— А ти какво правиш, чичо?

— Ами какво ли? Правя един прозорец за една къща. Това е банциг. Ела, ела да видиш машината. Старичка е но ми дава хляба насъщни. — Той хвана момчето за ръка и го заведе до машината.

Малчуганът бе очарован. Очите му се бяха разширили от възхищение. Протегна ръка, пипна плота, след това и прясно безиросания прозорец. Явно тая машина за рязане на дърво му се стори много интересна.

Ръката на детето студенееше в неговата. То залитна неуверено и замълча. Цеко го погледна внимателно. В цялата му стойка и фигура се четеше силно изтощение и отмала. Колко ли време не беше яло това дете? Какъв беше дървен като занаята си, дървен и недосетлив…

— Ела Гошко, ела и седни тук на тоя стол.

„Столът“ беше едно късо, отрязано парче от буков дънер, на който беше сковал импровизирана облегалка. При цялата теснотия и бъркотия в дърводелската му работилница, това бе единствената мебел, на която си позволяваше да поседне когато се умори.

Присегна се и откачи платнената торба от пирона. Вътре беше обядът му, парче стар вчерашен хляб и бучката сирене която Тано му бе дал на вересия. Седна срещу момчето на друг дънер, а на трети разгъна вестник. Наряза сиренето на тънки филийки а хляба разчупи на две еднакви парчета.

— Хайде юнак Георги започвай. Не ми казвай само, че не си гладен.

Момчето гледаше невярващо импровизираната трапеза пред себе си, след това се присегна неуверено, взе хляба и парченце сирене. Захапа ги стръвно с дребните си остри зъбки, напълни уста и задъвка едно лакомо както само отчаян от глад човек може да дъвче. Бледите му бузки се издуваха ту от едната ту от другата страна. Погледът му на прегладняло кутре излъчваше благодарност и благоговение. Трогна го тоя поглед. Залъкът заседна на гърлото му. Не можеше да преглътна от вълнение. Спря да яде и го загледа с умиление. Колко ли време не беше яло това дете? От къде се появи? Кои ли бяха родителите му?

— Е, как е Георги? Вкусно ли е? — едва изрече с нарастващо вълнение.

— М-м-м-м…Да чичо… — пророни с напълнена уста момчето.

— Цеко! Цеко ми е името… Чичо Цеко.

— Чичо Цеко…

— Къде са майка ти и татко ти?

— Не зная…

— Не знаеш?! А къде живееш?

— При баба. Хей надолу, по улицата край реката. Но баба е болна. От сутринта не иска да се събуди.

— Болна! Божичко! Ами ти?

— Аз ли? Аз ходя насам натам. Чух, че нещо силно бучи тук и исках да видя…

— Кой гледа баба ти като е болна?

— Аз…

— От кога не си ял бе момче?