Читать «Светлият лик на смъртта» онлайн - страница 2

— Пийнете си чай — предложи й милиционерът на име Георгий и сложи пред Люба чаша с вдигащата пара напитка и кутия с бучки захар.

— Благодаря — трогнато избъбри тя и отпи от горещия чай. — Може ли пак да се обадя?

— Разбира се, обадете се — усмихна се Георгий. — Нали трябва да си тръгнете оттук така или иначе. Стойте си спокойно и опитвайте с телефоните, не ми обръщайте внимание.

Люба набра номера на Леонтиеви. Генадий Леонтиев беше един от заместниците на Стрелников и негов близък приятел. Той трябваше да знае къде може да намери Володя. Но и тук удари на камък. Освен дългите сигнали свободно, Люба не чу нищо приятно. Оставаше Слава Томчак, също заместник и приятел — последната й надежда. Ако не намереше и него, нямаше и най-малка представа какво ще прави по-нататък.

— Ало! — чу се в слушалката познатият глас на Лариса Томчак, съпругата на Слава.

— Лара, аз съм, Люба — притеснено каза тя.

— Люба… — недоумяващо повтори Лариса и изведнъж се сети: — Господи, Любочка, ти си се върнала! Кога? Къде си?

— В Шереметиево, в милиционерския участък.

— Защо си в участъка? Да не ти се е случило нещо? — разтревожено попита Томчак.

— Не, просто нямам пари за телефон и ми разрешиха да се обадя оттук. Къде е Стрелников?

Последва тягостно мълчание:

— Той… не е в Москва. Той ли трябваше да те посрещне?

— Да, така мисля. Във всеки случай помолих го да ме вземе.

— Любаша, не тръгвай заникъде, аз сега ще дойда да те взема. Чакай ме след четирийсет минути под табелата за пристигащите. Разбра ли?

— Значи Володя няма да ме посрещне? — кой знае защо, отчаяно попита Люба, макар прекрасно да разбираше, че естествено няма да я посрещне, щом не е в Москва. Сигурно не е получил и съобщението й, вероятно вече е бил заминал, когато тя се обади за последен път.

— Аз ще те взема. Добре, Любочка, тръгвам. След четирийсет минути — под табелата.

Люба допи чая си и учтиво благодари на добросърдечния милиционер за гостоприемството.

— Успяхте ли да се свържете най-сетне? — усмихна се Георгий.

— Да, благодаря.

— Може ли един въпрос?

— Питайте.

— Имате ли родители?

— Разбира се.

— Те тук ли са, в Москва?

— Да.

— А защо не се обадихте на тях? Обикновено в такива случаи хората се обаждат първо вкъщи.

Защо… Ами защото! Мигар можеше да се покаже пред очите на мама и тате в такъв вид? Беше тръгнала от Москва по покана на турска фирма, специализирала се в строителство на хотели. Идеята беше те с Мила, след като бяха завършили колеж по хотелиерство и ресторантьорство и бяха получили дипломи на мениджъри по хотелиерство, да наберат стаж и опит в Турция, в един от големите курортни хотели. С турските строители се запознаха в Москва и момчетата им обещаха хубава работа в някой от големите курортни центрове в Турция — Бодрум, Измир, Кемер или Анталия. Говореха им, че имали много приятели и връзки. Това звучеше доста убедително — нали именно те бяха строили тези хотели за курортисти от цял свят! Хем се държаха прилично, не посягаха и не правеха никакви намеци. Просто приятелско отношение и желание да помогнат на момичетата да придобият опит в хотели от международна класа.