Читать «Светлинен стих» онлайн - страница 2

Когато изнасяха скулптурите, тя беше олицетворение на сътрудничеството. Наблюдаваше добронамерено и винаги бе готова да даде нареждане на роботите да помогнат.

— Моля те, Кортни — казваше тя, — би ли бил така добър, да нагласиш стъпалото на стълбата?

Такъв беше нейният стил. Тя винаги се обръщаше към роботите с изключителна вежливост.

Веднъж, преди години, тя бе почти скастрена от един служител на Корпорацията „Американски роботи и механични същества“.

— Не може така — беше я нахокал той. — Конструирани са да изпълняват заповеди. Колкото по-ясно им ги задавате, толкова по-ефективно ги изпълняват. Когато се обръщате към тях учтиво, те трудно разбират, че им е подадена команда. Това забавя реакциите им.

Госпожа Ларднър аристократично бе вдигнала брадичка.

— Не изисквам от тях бързина и ефективност — беше отговорила тя. — Искам добронамереност. Роботите ме обичат.

Чиновникът искаше да й обясни, че роботите не могат да обичат, но бе отстъпил пред наранения й, мил поглед.

Всеизвестно бе, че госпожа Ларднър никога не връщаше робот във фабриката за ремонт. Позитронните им мозъци бяха прекалено сложни и след време неизменно даваха дефекти. Грешката можеше да не се прояви с години, но веднъж получена, Корпорацията беше задължена да оправи нещата без заплащане.

— След като е изпълнявал определени задължения в къщата ми — отговаряше госпожа Ларднър, — роботът не може да бъде обиждан.

Безсмислено бе да й се обяснява, че роботът е само една машина. Тя би отговорила:

— Същество с подобна интелигентност не може да бъде просто механика. Отнасям се с тях като с хора.

Това изчерпваше темата.

Тя държеше дори Макс, който беше съвсем безпомощен. Той почти не разбираше какво се иска от него. Госпожа Ларднър ожесточено възразяваше.

— Нищо подобно! Той може да поема шапки, палта и да ги съхранява. Може да ми подава предмети. Изобщо върши много неща.

— Но защо не го изпратиш на ремонт? — попита я веднъж нейна приятелка.

— О, не мога! Той си е такъв и е много чаровен. В крайна сметка позитронният мозък е толкова сложен, че никой не би открил причината. Ако го направят съвършен, не би бил толкова обичлив. Не бих желала да се променя.

— Но ако е повреден — настоя приятелката й, наблюдавайки тревожно Макс, — той би могъл да бъде и опасен!

— Глупости — беше се изсмяла госпожа Ларднър. — Имам го от години. Той е абсолютно безопасен и изключително сладък!

Всъщност Макс изглеждаше напълно като останалите роботи — метално излъскан хуманоид, ала безизразен.

Но за милата госпожа Ларднър всеки от роботите й притежаваше своя индивидуалност. Всички бяха сладки и обичливи. Това беше част от човешката й същност.

Кой би допуснал, че е способна на убийство?

Последният човек, когото биха си представили убит, бе Джон Семпър Травис. Въздържан и любезен, той сякаш не живееше в реалния свят. Сложните лабиринти на мозъка му го правеха изключителен математик. Той беше един от най-талантливите конструктори на позитронен разум.

Джон Травис бе главен инженер в Корпорацията „Американски роботи и механични същества“.