Читать «Сборник "Вещерът" - цялата поредица» онлайн - страница 41

— Гералт! Как се случи това? Как се случи… Гералт!

— Стани, Нивелен. Стани и ела. В дисагите си имам лекарства, които ще са нужни и на двама ни.

— Аз вече не… Не? Гералт? Как стана така?

Вещерът му помогна да се изправи, стараейки се да не гледа малките ръце, толкова бели, че изглеждаха прозрачни, стиснали гредата, врязала се между мъничките гърди, за които беше залепнал мокър червен плат. Нивелен отново застена.

— Верена.

— Не гледай. Да вървим.

Тръгнаха през двора, поддържайки се един друг, и минаха през храста със сини рози. Нивелен непрекъснато опипваше лицето си със свободната ръка.

— Невероятно, Гералт. След толкова години? Как е възможно?

— Във всяка приказка има зрънце истина — каза тихо вещерът. — Любовта и кръвта. И в двете има могъща сила. Маговете и учените си блъскат главите над това вече дълги години, но не са научили нищо, освен…

— Освен какво, Гералт?

— Че любовта трябва да е истинска.

Гласът на здравия разум III

— Аз съм Фалвик, граф Моен. А това е рицарят Тайлес от Домдал.

Гералт се поклони небрежно. И двамата рицари бяха с доспехи и карминови наметала със знака на Бялата роза на лявото рамо. Това го поучуди — в околността, доколкото знаеше, нямаше нито едно подразделение на този орден.

Ненеке се усмихна на вид спокойно и безгрижно, когато забеляза учудването му.

— Тези благородни господа — каза тя между другото, разполагайки се удобно на своето подобно на трон кресло, — са на служба при владетеля на тукашните земи, дук Херевард.

— Княз — поправи я с натъртване Тайлес, по-младият от рицарите, втренчил в нея ясните си сини очи, изпълнени с омраза. — Княз Херевард.

— Да не навлизаме в подробности — усмихна се Ненеке. — По мое време князе се наричаха само онези, в чиито жили тече кралска кръв, но в наши дни, изглежда, това вече няма значение. И така, представих ти тези господа, а сега ще ти обясня целта на посещението на рицарите от Бялата роза в моята скромна обител. Трябва да знаеш, Гералт, че капитулът се опитва да получи от Херевард обработваема земя за Ордена, поради което много рицари на Розата са постъпили на служба при княза. А мнозина местни, като Тайлес например, са му се заклели във вярност и са приели червеното наметало, което толкова му отива.

— Това е чест за мен. — Вещерът се поклони толкова небрежно, колкото и предишния път.

— Не мисля — отговори студено жрицата. — Те не са дошли, за да ти окажат чест. Напротив. Искат колкото се може по-скоро да се махнеш оттук. Казано накратко и по същество, възнамеряват да те изгонят. Смяташ ли това за чест? Аз — не. Аз смятам това за обида.

— Мисля, че благородните рицари напразно са си направили труда да дойдат — сви рамене Гералт. — Нямам намерение да се заселвам тук. Ще си отида сам, при това скоро, и няма нужда да ме карат да бързам и да ме побутват.

— Веднага! — изрева Тайлес. — Моментално! Князът заповяда…

— На територията на този храм заповядвам аз — прекъсна го Ненеке със студен, властен тон. — Обикновено се стремя разпорежданията ми да не влизат в голямо противоречие с политиката на Херевард. Ако, разбира се, политиката му е достатъчно логична и разбираема. В този конкретен случай тя е ирационална, затова не смятам да я възприемам сериозно, тъй като не заслужава това. Гералт от Ривия е мой гост, господа. Престоят му в моя храм ми е приятен. Затова Гералт от Ривия ще остане в храма ми колкото си иска.