Читать «Сборник "Вещерът" - цялата поредица» онлайн - страница 20

Йенефер.

— Ненеке — каза той, докато си обличаше ризата. — Надявам се, че нямаш претенции… Че няма да я накажеш?

— Глупчо — изсумтя жрицата, приближавайки се до леглото. — Забрави ли къде си? Това не е отшелнически дом и не е Съвет на старейшините. Това е храм на Мелителе. Нашата богиня не забранява на жриците си… нищо. Почти.

— Но ти й забрани да говори с мен.

— Не съм й забранила, а ти посочих колко е безсмислено. Йола мълчи.

— Какво?

— Мълчи, защото е дала такъв обет. Това е една от формите на саможертва, благодарение на които… Какво съм тръгнала да ти обяснявам, така или иначе няма да разбереш, дори няма да се опиташ да разбереш. Знам какво е отношението ти към религията. Чакай, не бързай да се обличаш. Искам да видя как зарастват раните на шията ти.

Тя седна на края на леглото и умело размота плътната ленена превръзка. Той се намръщи от болка.

Веднага след пристигането му в Еландер Ненеке свали безобразните груби шевове с обущарски конец, направени във Визим, отвори раната и го бинтова отново. Резултатът беше налице — бе дошъл в храма почти здрав, само може би не напълно подвижен. Сега отново се чувстваше болен и изтощен. Но не протестираше. Познаваше жрицата от дълги години и знаеше колко големи са познанията й в лечителството и колко богата и разнообразна беше аптеката й. Лечението в храма на Мелителе можеше само да му е от полза.

Ненеке опипа раната, проми я и започна да го хока. Той вече знаеше думите й наизуст — жрицата не пропускаше случай да му се накара винаги, когато погледът й попаднеше на следите от ноктите на принцесата на Визим.

— Какъв ужас! Да позволиш на най-обикновена вампирка да те осакати така! Мускулите, сухожилията — още малко и е щяла да разкъса сънната ти артерия! Велика Мелителе, Гералт, какво става с теб? Как си могъл да я допуснеш толкова близо? Какво си искал да направиш? Да я почистиш?

Той не отговори, само леко се усмихна.

— Не ми се усмихвай глупаво! — Жрицата стана и взе от скрина торбата с лекарствата. Въпреки че беше пълна и ниска, тя се движеше с лекота и изящество. — В случилото се няма нищо забавно. Губиш рефлексите си, Гералт.

— Преувеличаваш.

— Изобщо не преувеличавам. — Ненеке сложи върху раната зелена кашичка, която миришеше остро на евкалипт. — Не бива да позволяваш да бъдеш ранен, а ти си позволил, при това — доста сериозно. Направо фатално. Дори при невероятните ти способности за регенерация ще минат месеци, докато възстановиш напълно подвижността на шията си. Предупреждавам те, през това време се въздържай да мериш сили с пъргави противници.

— Благодаря за предупреждението. Можеш ли да ме посъветваш от какво ще живея тогава? Освен да събера няколко госпожици, да си купя фургон и да направя пътуващ публичен дом?

Ненеке сви рамене, докато с бързи и уверени движения на пълните си ръце превързваше шията му.

— Искаш да те уча как да живееш? Да не съм ти майка? Е, готово. Можеш да се обличаш. В столовата те чака закуска. Побързай, иначе ще трябва да се обслужваш сам. Нямам намерение да държа момичетата в кухнята до обяд.