Читать «Самотник» онлайн

Юлиана Манова

Самотник

Той просто си живееше живота. Простичко, без да пречи на никого. Нямаше дом. Нямаше близки. Нямаше име. Нямаше нищичко на света, освен намерената понякога коричка хляб в някоя кофа за боклук или полуизяден сандвич, въргалящ се на улицата. Всички го избягваха отдалече, защото имаше вид на болен от проказа, краста или нещо по-лошо. Откакто се помнеше, живееше без покрив над главата. Не го беше грижа. Беше доволен, щом минеше още само един-едничък ден от това проклятие, наречено живот. Всички, които някога бяха имали нещо общо с него, бяха изчезнали. Момичето, което живееше в блока отсреща. Бе заминала някъде преди два или три месеца с родителите си. Не знаеше къде. Знаеше само, че е далеч от него и че повече няма да я види никога. Времето, откакто я нямаше, му се струваше цяла вечност. Вече почти не я помнеше. Бе останало само неясното чувство за някой, който ти дава храна от време на време и не се държи с теб, сякаш светът би бил по-добро място, ако те няма. Или познатия му от около половин година събрат по съдба, с който бяха делили мръсните одеяла допреди една седмица. Изчезна незнайно къде. Не разбра какво се случи с него. Знаеше само, че всяка вечер, след като слънцето залезе и краката вече не те държат, двамата се връщаха горе-долу по едно и също време, но веднъж приятелят му не се върна. Остана единствено споменът за близостта, която се бе породила между тях, колкото и странна да бе тя. Сега си нямаше абсолютно никой и нищо. Но продължаваше да живее. Някак напук на всички и всичко, което бе против него. Ала този живот бе изпълнен със страх. Страх от почти вечния глад и болка, от студа и тъмнината, от омразата на всеки срещнат, от това, което се бе случило на приятеля му, каквото и да беше то. Страхувам се, значи живея.

Зрението му вече не бе така добро. Напоследък няколко пъти на косъм избягваше колите на уличното платно. Болката в цялото тяло му бе постоянен спътник в скитанията му в търсене на храна. Не можеше да бяга както едно време. Целият бе схванат и скован. Понякога мускулите му не се подчиняваха на това, което той се опитваше да направи. Бе остарял.

И тази вечер беше като предишната, и по-предишната, и тази преди една седмица, и тази преди месец… Навел глава, криейки се по страничните тесни улички, далеч от множеството, той търсеше една-две хапки, за да излъже Смъртта поне още един ден, да запълни ужасната дупка в стомаха си. Не знаеше защо го прави, нямаше причина. Бе просто навик. Навика да живееш, да дишаш, да бъдеш на този свят, без значение дали те искат там или не. Просто да бъдеш.

Но тази вечер късметът му изневери. Не можа да намери съвсем нищо. Реши да рискува и да излезе на някоя по-голяма и светла улица, въпреки хората там. Все пак шансовете му бяха доста по-големи точно заради това. Той мразеше хората по улиците, тъй като и те го мразеха, но зависеше от тях. Където имаше по-голяма тълпа, там трябваше да има и повече захвърлени остатъци.

Излезе предпазливо от пресечката и се огледа. Недалеч нагоре по улицата се разхождаха момче и момиче, прегърнати. Не му обърнаха никакво внимание. Малко по-близо отдолу идваше самотен мъж на средна възраст с куфарче в ръка. Отдръпна се назад в сенките, докато отмине. След това се показа вече по-смело и се приближи до най-близката кофа за боклук. Надникна вътре. На пръв поглед нямаше нищо. Поразрови малко, но не намери нищо, което да става за ядене.