Читать «Самодивска царица (Исландска приказка)» онлайн - страница 4

Когато слизала, тя съгледала на същото място, от което някога гледала Олаф и баща си, че стои един мъж.

Жената радостно се затекла към него, като мислела, че е нейният съпруг.

Но когато мъжът дочул нейните стъпки и се обърнал, тя не видяла хубавото лице на мъжа си, а измъченото, печално лице на баща си.

— Хелго, Хелго! — извикал той. — Жива ли си още?

После я прегърнал и я притиснал до гърдите си.

— Мой мили, добри татко! Не плачи! Твоята Хелга е много щастлива. Но колко си остарял! Косата ти е съвсем бяла!

— Да, Хелго, защото скръбта ми за твоята загуба бе много голяма. Но сега аз те намерих и скоро ще се съвзема. Ела по-скоро да отидем вкъщи. Колко ще се зарадва Олаф!

Хелга се изплашила от тези думи.

— Мили татко — казала тя, — аз не мога да дойда с тебе; аз не принадлежа вече на вас.

И тя му разказала историята за самодивския цар.

— Аз съм дала своята дума и колкото и да ми е мъчно, не мога да дойда с тебе!

— Ох, мое бедно дете, в чии ли ръце си попаднала?

— В най-добрите, татко — го утешавала Хелга. — Жалко, че моят мъж още не се е върнал, за да го видиш. Ела с мене, да ти покажа своята нова родина — и ти ще се успокоиш!

Тя хванала баща си за ръка и го завела до скалата, дето била вратата за самодивското царство. Тя допряла ръката си до нея, но вратата не се отворила. Няколко пъти допирала тя ръката си, но вратата не се поклащала.

Хелга се разплакала и почнала да се моли, но вратата все стояла затворена.

Хелга, без да ще, престъпила законите на самодивското царство, като изказала неговите тайни пред смъртен. Затова вратата не се отваряла. Тя си спомнила думите, които й казал съпругът й на раздяла: да не излиза навън. Мъката й била толкова голяма, че тя паднала в безсъзнание в ръцете на баща си.

Баща й я отнесъл вкъщи.

Дълго време се изминало, докато Хелга се съвземе. Тя отворила очи и погледът й паднал на бащиното й лице, което тъжно се било навело над нея.

— Ти си тук, мили татко! Значи аз не съм сънувала, че съм те видяла. Но помогни ми да стана и да отида при мъжа си, който навярно отдавна се е върнал и ще помисли, че съм го напуснала.

— Огледай се наоколо, мило дете — я успокоил баща й. — Ти трябва да забравиш всички тия сънища, причинени от силната треска. Гледай: ти си тук, дето винаги си била, в своята родина, при своя стар баща. Докато бе болна, ти все бълнуваше за някакъв си самодивски цар и за неговия рай, за своята женитба и за своите клетви.

Хелга учудено го гледала.

— Това е невъзможно — казала тя. — Донеси ми царските дрехи и по тях ще узнаеш, че аз съм жена на самодивския цар!

— Царски дрехи ли! — учудил се бащата и станал, та й донесъл обикновените дрехи, които тя носела.

Хелга недоверчиво гледала дрехите; после се хванала за главата, като че ли иска да събере мислите си, и тихо рекла:

— Не разбирам, мили татко, може ли подобно нещо да бъде сън!

— Да, мое дете, при тази болест човек бълнува. Ето какво се случи с тебе. Когато аз преди няколко седмици заминах на лов за риба, ти ме изпрати до планината. Навярно след като се сбогувахме, ти си се покачила на скалата да ни погледаш и там си заспала; силно си се простудила от влажната и студена мъгла. Леля ти дълго те чакала и като те нямало, тръгнала със слугата да те търси и те намерила в безсъзнание на скалата. Те те донесли вкъщи. Изпратили човек да ми съобщи, че си болна. Аз изоставих своя лов, а Олаф — своето пътешествие, и веднага се върнахме, за да се грижим за твоето оздравяване.