Читать «Салонният оратор» онлайн - страница 2

— Направо изключително! — каза светлокосият след петминутно мълчание. Останалите зашепнаха помежду си в знак на съгласие.

— Няма нищо изключително, нищо — каза червендалестият мъж, като внезапно се събуди от съзерцанието си и се обърна към русия още щом той проговори. — Защо трябва да е изключително? Откъде накъде изключително? Докажете, че е изключително!

— Е, като се замисли човек… — каза светлокосият плахо.

— Да се замисли! — възкликна червендалестият. — Но ние сме длъжни да се замисляме. В днешно време ние се намираме на светлия връх на интелектуалните постижения, а не в тъмните дебри на умствената ограниченост. Доказателства искам аз, доказателства, а не твърдения в тези бурни времена. Всеки джентълмен, който ме познава, знае за съдържанието и резултата от моите забележки, когато Обществото за предлагане на представители от предградията разискваше кого да посочи като кандидат за онзи град в Корнуол — забравих как се казва.

„Мистър Сноби — каза мистър Уилсън — е човек, подходящ за представител на общината в Парламента.“

„Докажете го“ — казвам.

„Той е борец за премахване на националните дългове, непоклатим противник на пенсиите, неустрашим защитник на негрите; той е за ограничаване на синекурите и сесиите на Парламента и за увеличаване единствено на избирателите“ — обяснява мистър Уилсън.

„Докажете го!“ — казвам.

„Делата му го доказват“ — казва той.

„Докажете тях“ — казвам аз.

— Но не можа да ги докаже — рече червендалестият, като се огледа победоносно. — И общината не го избра, и ако се придържаме изцяло към този принцип, няма да има ни дългове, ни пенсии, ни синекури, ни негри, нищо. А като се има пред вид, че се намираме на върха на интелектуалните постижения и народното благосъстояние, можем да излезем насреща на другите народи и да вдигнем глава с гордото самочувствие за мъдрост и превъзходство. Това е моят принцип, това винаги е бил моят принцип, и ако бях член на Камарата на общините, още утре щях да ги накарам да се разтреперят.

И червендалестият мъж, след като удари силно с юмрук по масата, за да додаде тежест на словото си, запуши като комин.

— Да! — каза дългокосият мъж с много тънък и слаб гласец, като се обърна към присъствуващите. — Винаги съм казвал, че сред всички джентълмени, с които имам удоволствието да се срещам в това заведение, няма друг, когото обичам да слушам така, както мистър Роджърс, и който да е по-полезен събеседник.

— Полезен събеседник! — съгласи се мистър Роджърс, защото изглежда, това беше името на румения мъж. — Може да се каже, че съм полезен събеседник, тъй като на всички ви съм донесъл полза в едно или друго отношение, но за словата ми — такива, каквито ги определи мистър Елис — не мога сам да отсъдя. Вие, господа, сте най-добрите съдници в този случай, но ето какво ще ви кажа: когато преди десет години дойдох в енорията и за първи път влязох в това заведение, сигурен съм, че в него нямаше нито един мъж, който да знае, че е роб, а сега всички го знаете и то ви измъчва. Напишете това на гроба ми, и аз ще почивам в мир.