Читать «Римлянката» онлайн - страница 4

По онова време мислех предимно за женитба. Сетивата ми още не бяха разбудени и мъжете, които ме наблюдаваха по време на сеансите, освен известна гордост, не предизвикваха други чувства в душата ми. Давах на мама спечеленото до стотинка и когато не позирах, стоях с нея и й помагах да крои и шие ризи — единственото ни препитание след смъртта на баща ми, който беше железничар. Живеехме в малка квартира на втория етаж в дълъг и нисък блок, построен преди петдесет години специално за железничари. Сградата се намираше в покрайнините на града, на булевард, засенчен от чинари. От едната страна имаше редица блокове, подобни на нашия — на два етажа, с тухлени фасади без мазилка, с дванайсет прозореца, по шест на етаж, и входна врата в средата, срещу тях се простираха осеяните с кули крепостни стени на града, в онази си част напълно запазени и преливащи от зеленина. Недалеч от нашия блок една от вратите им се разтваряше. До нея, прилепен до крепостната стена, беше дворът на Лунапарк, който през топлите сезони сияеше в празнично осветление и оттам се разнасяше музика. От моя прозорец, малко изкосо, се виждаха гирляндите от пъстроцветни лампи, украсените с флагчета покриви на павилионите и тълпата, която се трупаше пред входа, под клоните на чинарите. Нощем често чувах ясно мелодиите, заслушвах се, лежах и сънувах с отворени очи. Имах чувството, че те долитат от недостъпен, поне за мене, свят и оскъдицата и мракът в моята стая засилваха усещането ми. Струваше ми се, че целият град се е събрал в Лунапарк и само аз не съм там. Искаше ми се да стана и да отида, но не помръдвах; мелодиите безучастно звучаха в нощта и ме караха да мисля, че безвъзвратно съм пропуснала всичко заради някакви прегрешения, които съм извършила, без да знам. Чувствах се изключена и понякога, заслушана в музиката, дори плачех. Тогава бях много сантиментална и сълзите ми потичаха от съвсем дребни неща: грубостта на приятелка, упрек на мама или вълнуваща сцена в някой филм. Може би не бих живяла с чувството, че безгрижният свят на Лунапарк е забранен за мене, ако в детството ми мама не ме беше държала настрани от него и от всяко забавление. Но самотата, бедността и най-вече враждебното й отношение към развлеченията, а нейната съдба наистина не бе щедра на тях, ми попречиха да стъпя в Лунапарк и във всякакви места за забавление, докато пораснах и характерът ми вече бе оформен. Навярно поради това за цял живот ми остана подозрението, че съм отхвърлена от веселия и сияен свят на щастливите хора. Подозрение, от което не мога да се отърся дори когато съм убедена, че всичко е наред.