Читать «Римлянката» онлайн - страница 207

С яростна погнуса той блъсна неподвижната ми длан. Закрих лицето си с ръце и буйно дадох изблик на насъбраната мъка. Искаше ми се да плача непрестанно и безкрайно, защото се страхувах от момента, в който сълзите щяха да секнат и с празна глава глупаво щях да се изправя пред същите проблеми, които предизвикаха сълзите ми. Мигът настъпи, изтрих с чаршафа мокрото си лице и се втренчих в мрака с широко отворени очи. Тогава чух Мино нежно и сърдечно да ме пита:

— Я да видим според тебе какво би трябвало да правя?

Светкавично се обърнах, силно се притиснах до него и допирайки устните му, заговорих:

— Не мисли за това, не се занимавай вече с него. Станалото — станало. Това ще правиш.

— И по-нататък?

— Ще продължиш да учиш, ще вземеш диплома. Когато се дипломираш, ще се върнеш в родния си град. Нищо че няма да те видя повече, поне ще знам, че си щастлив. Ще започнеш работа, като му дойде времето ще се ожениш за момиче от твоя край и среда, което истински ще те обича. Какво те интересува политиката? Ти не си създаден за политика, сгрешил си, че си се захванал. Всеки може да допусне грешка, някой ден ще ти се вижда чудно, че си се занимавал с такива работи. Мино, аз наистина те обичам. Друга на мое място нямаше да се съгласи да се раздели с тебе, но ако е необходимо, още утре замини. Щом е нужно, няма да те виждам повече. Стига ти да си щастлив.

— Но аз — ясно и съвсем тихо изрече той — никога няма да бъда щастлив. Аз съм предател.

— Не е вярно! — рязко се възпротивих. — Изобщо не си предател. И да си, пак можеш да бъдеш много щастлив. Има хора, които са извършили най-тежки престъпления, а са изключително щастливи. Вземи мене например. Като се каже уличница, човек си представя кой знае какво, пък съм жена като останалите. И понякога съм щастлива. През последните дни — горчиво допълних — бях много щастлива.

— Беше щастлива?

— Да, много. Предчувствах, че няма да продължава така и наистина — при тези думи ми се приплака, но се овладях. — Представял си си, че си по-различен. Станалото — станало. Приеми го и бъди такъв, какъвто си и изведнъж ще се убедиш, че всичко е разрешимо. Всъщност страдаш от случилото се, защото се срамуваш и се боиш от мнението на околните, на приятелите си. Ами престани да се срещаш с тях, ще се запознаеш с нови хора, светът е голям. Ако те обичат достатъчно, ще разберат, че наистина е било миг на слабост. Ще бъдеш с мене, аз те обичам, разбирам те и действително не те осъждам — и високо заявих: — И хиляди пъти по-лошо нещо да беше направил, пак щеше да си бъдеш моят Мино!

Той нищо не каза. Продължих:

— Знам, аз съм бедно и необразовано момиче, но схващам някои неща по-добре от твоите приятели, дори от тебе. Познато ми е чувството, което изпитваш; първия път, когато се срещнахме и ти не ме докосна, си втълпих, че ме презираш. Изведнъж загубих вкус към живота, бях много нещастна, исках да се променя, но същевременно съзнавах, че е невъзможно и все ще съм си такава. Изгаряше ме противен срам, мъчеха ме досада и отчаяние, чувствах се вкочанена, ледена, неподвижна и на моменти имах желание да умра… После един ден излязох с мама и случайно влязох в църква. И там, докато се молех, ме осени мисълта, че всъщност няма за какво да се срамувам. Щом съм създадена такава, значи Бог го е пожелал и аз не бива да се противя на съдбата, а покорно и с доверие да я приема, а щом ти ме презираш, значи вината е твоя, не моя. Толкова неща минаха през ума ми тогава, че накрая скръбта ми се разсея и отново станах весела и жизнена.