Читать «Римлянката» онлайн - страница 202

Коридорът беше празен, Дзелинда се беше върнала в кухнята и бе оставила слушалката на поставката. Мама питаше:

— Адриана, ти ли си?

— Да.

— Защо излезе? Тук се случиха такива неща! Можеше поне да ме предупредиш. О, какъв ужас!

— Да, знам всичко — бързо казах. — Безсмислено е да говорим за това.

— Толкова се тревожех за тебе — продължи тя, — а освен това тук е господин Диодати.

— Господин Диодати ли?

— Да, дойде съвсем рано сутринта и държи непременно да те види. Каза, че ще те чака у дома.

— Предай му, че тръгвам веднага. След минута идвам.

Затворих телефона, изтичах в стаята и светкавично се облякох. Не се надявах, че тъй скоро ще освободят Мино, и като че ли бях по-малко щастлива, сякаш очаквах да го пуснат след няколко дни или седмица. Преждевременното му освобождаване ми се виждаше подозрително и волю-неволю се притеснявах. Всеки факт има свой смисъл, но смисълът на това бързо излизане от ареста ми убягваше. Успокоих се с мисълта, че Астарита незабавно е наредил да го пуснат, както ми беше обещал. Бях нетърпелива отново да видя Мино, а нетърпението винаги е щастливо изживяване, макар и малко тревожно.

Привърших с обличането и за да не засегна Дзелинда, взех цигарите, карамелите и сладките, които предишната вечер не бях докоснала, и отидох в кухнята да се сбогувам.

— Е, сега доволна ли си? — попита тя. — Мина ли ти лошото настроение?

— Бях изморена, довиждане.

— Върви, да не мислиш, че не чух по телефона… Господин Диодати. Я почакай, пийни чашка кафе… — Дзелинда продължаваше да говори, когато аз вече бях на стълбите.

Свита в края на седалката, с ръце върху чантата, бях готова, щом таксито спре, моментално да сляза, защото се опасявах, че заради стрелбата на Сондзоньо пред входа на блока ще има хора. Зададох си въпроса дали е уместно да се връщам вкъщи, тъй като Сондзоньо всеки миг можеше да дойде за вендетата, но установих, че изобщо не ми пукаше. Ако той искаше да си отмъсти, това си беше негова работа, аз държах да видя Мино и бях решила занапред никога да не се крия, когато нямам вина.

В блока не срещнах никого — нито пред входа, нито по стълбището. Нахълтах в голямата стая и видях, че мама шие до прозореца. Слънцето грееше ярко през мръсните стъкла, на масата домашната котка си ближеше краката. Мама веднага прекъсна работата си и се обърна към мене:

— Ето те най-сетне и тебе. Поне можеше да ми кажеш, че отиваш да викаш полицията.

— Каква полиция? Какви ги говориш?

— Щях да дойда с тебе… Поне заради страха…

— Не излязох, за да викам полицията — ядосано рекох. — Просто излязох. Те са търсели друг. Явно онзи е имал нещо на съвестта си.

— Даже с мене не искаш да споделиш — с майчински укор ме погледна тя.

— Какво?

— Нима ще тръгна да разправям… Не можеш да ме накараш да повярвам, че си излязла ей тъй, за нищо. Полицията наистина дойде няколко минути след като ти замина.

— Не е вярно, аз…

— В края на краищата добре направи. Такава измет обикаля наоколо. Знаеш ли какво каза единият агент? „Това лице не е непознато за мене!“