Читать «Римлянката» онлайн - страница 18

— Нямаше нужда — обади се мама размекната, — сбирщина, знаете.

Но Джино не беше на мнение, че достатъчно е проявил кавалерството си, и отговори:

— Как да не е имало нужда! Щях да замълча, ако бях с някоя от онези, нали разбирате, госпожо, да замълча, повтарям, въпреки че… Но аз съм на публично място, в заведение, с госпожа и госпожица, пък и той схвана, че не се шегувам, и видяхте ли как млъкна?

Случилото се окончателно спечели мама. А и той я подканяше да пие и виното я опиваше не по-малко от сервилността му. Ала както често става с пияните, зад проявената симпатия към Джино мама не преставаше да таи неприязън към годежа. И при първия сгоден случай напомни на Джино, че независимо от всичко, не е забравила.

Повод стана разговорът за професията ми на модел. Не си спомням как отворих дума за един нов художник, на когото сутринта бях позирала. Тогава Джино поде:

— Ще ви се видя глупав, старомоден и какъвто ви е угодно, но фактът, че Адриана ежедневно се съблича пред тези художници, наистина не ми харесва.

— Защо? — извиси глас мама и аз, която далеч по-добре от Джино я познавах, моментално предвидих каква буря ще се разрази.

Няма да цитирам пълния й отговор, изпъстрен с груби думи и мръсотии, които винаги изтърваваше, щом пийнеше или се ядосаше. И без непристойните изрази нейното възражение много точно отразяваше какво мисли и чувства.

— А, не било морално ли? — закрещя колкото й глас държи мама и посетителите по масите престанаха да се хранят и се обърнаха към нас. — Не било морално ли, а кое е морално тогава? Целият божи ден да се бъхтиш, да миеш чинии, да шиеш, готвиш, гладиш, метеш, да търкаш пода и вечерта да видиш, че съпругът ти се връща капнал от умора и щом се нахрани, веднага си ляга, обръща се към стената и заспива? Това ли е морално, а? Да се пожертваш, да нямаш време дъх да си поемеш, да остарееш и погрознееш, да пукнеш, това ли е морално, а?… Знаете ли какво ще ви кажа? Живее се само веднъж и като умрем — край! Вървете по дяволите с вашия морал… Адриана постъпва прекрасно, дето се показва гола на такива, които й плащат, и ще бъде още по-хубаво, ако… — последваха куп цинизми, произнесени ясно, които ме накараха да се засрамя. — И ако тя ги вършеше, не само че нямаше да й преча, а щях да й помагам да ги върши… Да, щях да й помагам, защото ще й плащат, естествено — бързо допълни мама.

— Убеден съм, че не сте способна на това — невъзмутимо каза Джино.

— Не съм способна ли? Приказвайте си… Какво си въобразявате, че съм доволна, дето Адриана се е сгодила за голтак като вас, шофьор? И че не предпочитам сто пъти вместо това тя да си гледа живота? Какво си въобразявате? Че ми е приятно да мисля как Адриана с нейната красота, за която толкова мъже биха плащали с хилядарки, се осъжда да ви бъде слугиня за цял живот ли? Аа, вие се лъжете, наистина много се лъжете.

Тя крещеше, всички бяха се обърнали към нас и аз умирах от срам. Джино, както споменах, въобще не се смути. Изчака момента, в който мама, запъхтяна и останала без въздух, млъкна, взе бутилката, напълни чашата и й я подаде: влизал в положението й, добави той, защото се виждало, че приказва така от обич към мене. Разсъждавах по същия начин и му бях благодарна за проявеното съчувствие. Не на шега се изплаших, че отношенията ни ще се развалят след маминия скандал. Освен че ме изпълни с признателност, сдържаността на Джино затвърди убедеността ми, че той е съвършен. Ако не бях толкова заслепена и неопитна, щях да проумея, че само обмисленото лицемерие вдъхва и придава облик на съвършенство и че точно в неискреността, наред с малкото качества на човека, проличават многото му недостатъци и слабости.