Читать «Римлянката» онлайн - страница 159

Над споменатите и уви, далеч по-тъжни, но разбираеми неща, разсъждавах по-късно, когато премислях станалото. Ала тогава, както, струва ми се, вече обясних, предположението, че историята с пакетите по някакъв начин би могла да промени, разгърне и задълбочи връзката ни, въобще не достигна ума ми. Бях доволна, че Джакомо се е върнал и аз мога да му услужа, като в същото време разполагам със сигурно средство да го видя отново. Бях неспособна да прекрача отвъд тези чувства. Спомням си, че улавяйки се да мисля мъгляво, като насън, за особената услуга, която ми поиска, поклатих глава, казах си: „Хлапашка работа“, и насочих вниманието си другаде. А и бях тъй щастлива, че даже да желаех, нямаше да мога да се съсредоточа върху нещо друго.

Шеста глава

Изглежда, всичко се нареждаше чудесно: Джакомо се върна, а аз намерих начин несправедливо обвинената камериерка да излезе от затвора, без да бъда принудена да заема мястото й там. В деня, след като Джакомо си тръгна, поне два часа се наслаждавах на щастието си, както човек, замаян, невярващ и унесен, ала без това да отнема нещо от задоволството му, се радва на бижу или друга ценност, която притежава отскоро. Биенето на камбаните за вечерня прекъсна дълбокия ми унес. Спомних си за съвета на Астарита и за необходимостта спешно да помогна на арестуваната жена. Облякох се и бързо излязох.

Приятно е през късните зимни дни да излезеш и да поемеш сред гъстия човешки поток по централните улици на града, където трафикът е най-голям и витрините блестят, след като почти цял ден си бил вкъщи сам с мислите си. От студения и чист въздух, сред шума, суетнята и блясъка на градския живот главата се избистря, душата се разтоварва и човек изпитва приятно опиянение и радостна възбуда, сякаш изведнъж е преодолял трудностите и не му остава нищо друго, освен спокойно и безгрижно да се шляе сред тълпата, доволен, че е зрител на спектакъла, който улицата предлага за отмора. В такива редки моменти човек действително има чувството, че всички дългове са опростени, според християнската молитва, но без да има заслуга за това, а благодарение на някаква повсеместна и загадъчна добронамереност. За да почувстваш това обаче, трябва да си щастлив или поне в добро душевно разположение, защото в противен случай животът на града би извикал тягостни мисли за абсурда около нас. Но аз, както казах, в онзи ден бях щастлива и го усетих най-силно, когато стигнах до центъра и се слях с тълпата.