Читать «Римлянката» онлайн - страница 156

При други обстоятелства щях да проявя любопитство към работата с пакетите. Но тогава ме занимаваха най-вече отношенията ни. Помислих си, че това ще бъде повод отново да се срещнем и трябва по възможно най-добрия начин да изпълня молбата му, да не задавам въпроси, за да не би случайно да се разколебае и да се откаже. Безгрижно отговорих:

— Щом искаш само това…

Джакомо дълго мълча, сякаш размисляше, сетне настоя:

— Значи приемаш?

— Казах да.

— Не те ли интересува какво има в пакетите?

— Щом не ми обясняваш — отвърнах, стараейки се да си придам разсеян вид, — значи си има причина и аз не разпитвам.

— Но би могло да е нещо опасно, не допускаш ли?

— Добре де, не се страхувам.

— Би могло да има — като легна по гръб, продължи той и в очите му проблеснаха игриви и закачливи пламъчета — откраднати неща. Аз може да съм крадец.

Сетих се за Сондзоньо, който не само беше крадец, но и убиец, за кражбата на пудриерата и шала и сметнах съвпадението за интересно — Джакомо искаше да мине за крадец в очите на човек като мене, който наистина беше крал и живееше сред крадци. Погалих го и нежно казах:

— Ти със сигурност не си крадец.

Джакомо се намръщи, самолюбието му вечно беше нащрек, той се обиждаше най-неочаквано и непредвидимо.

— Защо? Може и да съм.

— Не, лицето ти е… всичко е възможно… Но наистина не приличаш на крадец.

— Защо? Какво е лицето ми?

— Лице на човек, какъвто си — младеж от добро семейство, студент.

— Казах, че съм студент, но е възможно да бъда и нещо друго, както действително съм.

Престанах да му обръщам внимание. Замислих се, че и аз нямам вид на крадла, а съм, и много ми се прииска да му призная. Неговото странно държане донякъде засили изкушението ми. Винаги бях мислила, че кражбата е осъдителна, но ето че Джакомо не порицаваше подобна постъпка, дори съзираше някаква нейна положителна страна, която напълно ми убягваше. Поколебах се, после рекох:

— Имаш право. Вярвам, че не си крадец, и съм убедена, че не си, но колкото до това, че по лицето си личи, може и да си… Не всеки изглежда такъв, какъвто е. Аз например имам ли вид на крадла?

— Не — отговори, без да ме погледне.

— Обаче съм — заявих спокойно.

— Си?

— Да.

— И какво си откраднала?

Бях си оставила чантата на нощното шкафче, взех я, извадих пудриерата и му я показах:

— Ето това, от една къща, където преди време попаднах… втория път откраднах копринен шал от един магазин. Подарих го на мама.

Не бива да оставате с впечатление, че съм откровеничила, за да се самоизтъкна. Всъщност ме водеше сантименталното желание за съпричастност, защото при липса на нещо по-добро и изповедта на някой престъпник може да сближи хората и да породи любов. Видях, че Джакомо стана сериозен, унесено ме загледа и изведнъж се уплаших, че ще ме порицае и ще реши отсега нататък да не се срещаме. Бързо допълних:

— Не си мисли, че се гордея с това, дори реших да върна пудриерата. Още днес ще го направя. Не мога да върна шала, но съм се разкаяла и повече няма да правя така.

При тези думи в очите на Джакомо припламна присъщото му лукавство. Погледна ме и ненадейно избухна в смях. После ме хвана за раменете, хвърли ме на леглото, започна лудешки да ме щипе и опипва и с някакъв сарказъм, от който не знаех да се обиждам ли, или да се полаская, заповтаря: „Крадла! Ти си крадла, ти си крадла, крадличка… крадличка!“ Неговата възбуда в известна степен се предаваше и на мене и ми харесваше. Все пак беше за предпочитане пред обичайната му мъртвешка безучастност. Смеех се и се дърпах, а Джакомо подличко ме гъделичкаше под мишниците.