Читать «Ридание (Книга първа от „Псалмите на Исаак“)» онлайн - страница 4

Един капитан ги прекъсна, придърпа Сетберт настрани и зашепна в ухото му възбудено. Джин Ли Там се възползва от възможността да се измъкне и тръгна да търси подходящ кон, както и да разучи какво се случва.

Беше започнало преди седмица. Птици със съобщения идваха и си отиваха, закачулени куриери се промъкваха в потайна доба. Продължителни срещи между стари мъже в униформи. Приглушен шепот, после силни гласове и отново приглушен шепот. Армията се бе събрала бързо. Отряди от всички градове-държави под общ флаг. Сега войската маршируваше на север, разпростирайки се извън тесния път в нивите и горичките.

Въпреки всичките й усилия тя така и не бе успяла да разбере защо. Но знаеше, че съгледвачите са омагьосани, а според Хартата за родство това означаваше, че Сетберт и ентролузианските градове-държави са потеглили на война. Освен това знаеше, че на север няма много неща, освен Уиндвир — великото седалище на андрофрансинския орден, и още по на североизток — Деветте горски дома на Рудолфо. Но и двата съседа имаха родство с ентролузианците, а не беше чувала за някакви скорошни неприятности, които да налагат военна намеса.

Разбира се, Сетберт изобщо не действаше рационално напоследък.

Въпреки че потръпваше при самата мисъл, тя споделяше ложето му достатъчно често и знаеше, че той спи неспокойно и бълнува, неспособен да удържи на предизвикателствата на младата си червенокоса любовница. Освен това пушеше все повече от сушените плодове кала и често се препираше с офицерите. Въпреки това те го следваха, така че явно имаше и още нещо. Не беше достатъчно харизматичен да предвожда армия и бе твърде мързелив да ги командва безпощадно, а му липсваха по-приемливи мотивационни умения.

— Какво ли си замислил? — зачуди се тя на глас.

— Милейди? — Един млад кавалерийски лейтенант се надвеси над нея от бялата си кобила. Зад себе си водеше друг кон.

Тя се усмихна и се завъртя преднамерено бавно, така че да види достатъчно от деколтето й, без да прекрачва границите на приличието.

— Да, лейтенант?

— Надзорник Сетберт ви изпраща комплиментите си и настоява да се присъедините към него в челото на колоната. — Младият мъж извъртя коня и й подаде юздите.

Тя прие с благосклонна усмивка.

— Предполагам, че вие ще яздите с мен.

Той кимна.

— Задачата ми е такава.

Джин се покатери на седлото, нагласи полата си за яздене и се протегна на стремената. Отгоре се виждаха двата края на дългата войнишка колона. Тя сръчка коня напред.

— Да не караме надзорника да чака.

Сетберт ги очакваше на едно възвишение. Слугите разпъваха ален навес на най-високата точка на пътя и тя се зачуди защо са спрели тук, в средата на нищото.

Той й махна, когато се приближиха. Изглеждаше зачервен, дори развълнуван. Гушите му се тресяха, а по челото му бе избила пот.

— Почти е време — избъбри той. — Почти.

Джин погледна към небето. До залеза имаше поне четири часа. Тя се обърна към него и се смъкна от седлото.