Читать «Рибарят» онлайн

Йото Йотов

Рибарят

Беше в разцвета на тридесетте си години и водеше тих, спокоен живот. Винаги беше живял край морето и тук бе мястото, където би желал да бъде. Никога не би заменил грохота на връхлитащите върху скалите вълни, солените пръски, носени от вятъра и тази свобода, изпълваща всичко, докъдето стигаше погледа. Сякаш морето бе проникнало в него и в душата му. В сините му очи можеше да се види същата синева и същия простор или най-малко копнеж и жажда за необятните хоризонти. Както всички морски създания и той не би могъл да се отдалечи от водите. С всяка крачка, с всеки миг, който го отдалечаваше от солените пръски летящи с бриза, му се струваше, че сякаш отлита и по късче от него и той губи себе си, заедно с ичезването на сините води от неговия взор.

Къщата му се намираше в самия край на рибарското селище, но това не му пречеше, тъй като морето бе единственият му и достатъчен събеседник. Когато не бе с лодката си в морето, обичаше да се разхожда по брега и да се изкачва по надвисналите над морските бездни скали. Скиташе с часове край морето или се излежаваше, под лъчите на парещото слънце, на някой закътан от хорските погледи плаж. Винаги бе мислил, че познава морето, поне доколкото е възможно за когото и да е да опознае необятното. Беше виждал всякакви странни твари и би могъл да се закълне, че веднъж дори бе зърнал русалка да лудува в спокойните летни води. Така че бе доста изненадан, когато намери него. Дори и днес не можеше да мисли за странното същество по друг начин, освен като за „Него.“

Беше приятен слънчев следобед и той се бе насочил към един малък и безлюден плаж, по-скоро ивица пясък между скупчения камънак. Стъпваше внимателно между камъните и гледаше в краката си, за да не загуби опора или да се подхлъзне. Не дай си боже да паднеше и си счупеше крак, щеше да мине доста време преди на някой да му направи впечатление, че го няма, а дали щяха да го потърсят, изобщо не бе сигурно. В първия момент дори не бе в състояние да съобрази какво е това, което виждаше между скалите.

Отдалеч му заприлича на огромен скакалец. Беше тревисто зелено и бе приклекнало също като насекомото на двата си крака. Освен по крайниците му, по нищо друго не го наподобяваше. Имаше леко издължена глава с форма и големина, може би, на кокоше яйце. Черните фасетъчни очи гледаха към рибаря, но то не побягна, а продължи да изчаква предпазливото приближаване на човека.

Мъжът бе изумен. Не би могъл да си представи дори че съществува подобно същество. Имаше широки и като че ли доста опасни устни, но засега не изглеждаше враждебно настроено, така че той приклекна на няколко крачки от него и те взаимно започнаха да се изучават. Нещото бавно се изправи и с неуверени стъпки го доближи. Бе толкова малко и някак си не на място — тук сред обливаните от вълните скали, така че без да се замисля той протегна ръка и мъникът се покатери в отворената му длан.

Рибарят се бе прибрал вкъщи и следващите дни почти не излизаше, а прекарваше цялото си време с новия си приятел. Беше видял колко остри са малките му зъбки и с удоволствие установи, че съществото яде предложената му риба. То я бе замъкнало настрани и безшумно я бе разкъсало и изяло. Странното беше, че не изяде главата, а се върна и я остави в краката му.