Читать «Рибарите от Свети Иван» онлайн

Ангел Каралийчев

Рибарите от Свети Иван

Срещу обкованата с желязо черковната врата зееше работилницата на дяда Марка Тюлена. Дядо Марко беше изкусен майстор на мрежи. От сутрин до вечер той седеше, кръстосал крака на двора под лозницата и плетеше голямата мрежа, с която рибарите от малкият остров Свети Иван ловяха риба. За три години време той смогваше да свърши само една мрежа и щом като старата се продънеше — заменяха я с новата. От града рибарите купиха на дяда Марка хубави очила, защото очите му запряха.

— Довърши — му казаха те — и тази мрежа, че ще идеме да намерим друг майстор. А на тебе ще определим от общите пари една малка пенсия, за да прекараш старините си. Рибарите от Свети Иван живееха братски живот. Имаха обща работилница, в която седем души дърводелци дялаха дъги, сглобяваха лодки, засмоляваха пукнатините на старите. Цял ден яките риболовци теглеха към пясъка хвърлената в морето мрежа и прибраха изтегленото рибно сребро в един голям кош. Когато паднеше вечер, те прибираха мрежата си в черквата — да пренощуваме и да я благослови свети Никола. На ранина всеки ден трима души мятаха коша в една платноходка и потеглиха към рибния пазар в съседния град. Преди да тръгне лодката — пъргаво като маймунка, — вътре скачаше едно почерняло сухо момче с каскет и с къси гащички. Славчо Морското конче. Продавачът на вестници. Тоя Славчо беше сиротно пиле. Баща нямаше. Преди години загина с парахода „Варна“. Майка му се ожени някъде на брега, а той остана на островчето. Като вземаше новите вестници от печатницата, Морското конче тичаше по крайбрежната пътека и ги продаваше на летовниците.

— „Черно море“! Сега излезе! — викаше Славчо и препускаше като конче.

Често пъти някой летовник, седнал на пясъка и загледан към морето, без да се обърне, закачаше Славча:

— Какво продаваш, момче?

— „Черно море“.

— Покажи го!

Славчо показваше вестника.

— Лъжеш. Това, дето го показваш, е книга, а Черно море е това! — и летовникът размахваше ръка към водната стихия. До вечерта краката на морското конче притръпваха. Връщаше се на острова пак с лодката на продавачите. Спечелените левове даваше на Йордана, гостилничаря. Йордан Готвеше храна на рибарите.

Ако оставаше следобед нещо в тенджерите — сипваше го на Славча. Ако рибарите не оставеха нищо — Славчо получаваше само една порязаница хляб, поръсена със сол и червен пипер.

Веднъж, като ходеше край брега с вестниците под мишница, Морското конче срещна двама души: мъж и жена Жената посегна за вестник и рече:

— Много прилича на нашето покойно дете. Дай му нещо!

Мъжът даде на Славча една сребърна монета — двайсет лева. Цяла нощ момчето премисля какво да си купи с тези пари.

На другия ден, когато стигна при входа на Морската градина, видя, че продават билети от Държавната лотария. Двайсет и пет лева единия. С вълнение малкият вестникопродавец подаде двайсетолевката, прибави още пет лева, откъсна един билет и рече:

— Запишете, че този билет е продаден рибарите от остров Свети Иван.

Търкулна се лятото. Опустяха златните пясъци. Минаха паламудните ята. Узряха гроздовете над дядовата Маркова глава. Тюлена довърши последната си мрежа и рече: