Читать «Резултатът» онлайн - страница 5

— Я се опитай тогава да направиш една жена, щом мислиш, че умът ти е толкова силен! — Тя скръсти ръце и се облегна в стола, като кимна уверено.

— Добре. — Той се загледа в стената на пещерата и там започна да се появява жена. Тя беше с размазани очертания, едната ръка бе твърде къса, краката доста дълги. Той се концентрира и успя да направи пропорциите доста прилични. Но очите на създанието бяха поставени под странен ъгъл, раменете и гърбът му бяха безформени и грозно извити. Бе създал черупка без мозък или вътрешни органи и мускули. Той я изкомандва да говори, но от безформената уста излезе само някакво хъркане. Не беше създал говорен апарат. Той потръпна и разруши кошмарната фигура.

— Не съм скулптор — каза той. — Нито пък Бог.

— Радвам се, че най-после го осъзна.

— Но това не доказва — продължи упорито той, — че ти си истинска. Нямам представа на какво е способно подсъзнанието ми.

— Я направи нещо за мен, ако обичаш — рязко го прекъсна тя. — Изморих се да слушам глупостите ти.

„Обидил съм я — помисли си той. — Тя е единственото друго човешко същество на Земята, а аз я обидих.“ Той кимна, хвана я за ръката и я изведе от пещерата. Върху равнината отпред създаде един град. Беше се опитал да го направи преди няколко дни и сега му бе много по-лесно. Като се ръководеше от детските си спомени и сънища от ХИЛЯДА И ЕДНА НОЩ, той го направи с кули и минарета в черно, бяло и розово. Стените блестяха в червено, а вратите бяха от обкован със сребро ебонит. Кулите се издигаха златно-червени, с проблясващи отгоре им сапфири. Към най-високия опалов купол се извиваше огромно стълбище с перила от млечнобяла слонова кост и хиляди стъпала от мрамор. Имаше езера със синкава вода, над които прелитаха малки птички, а в спокойните дълбини играеха сребърни и златни рибки.

Те тръгнаха да се разхождат из града и той създаде рози за нея. Бели, жълти и червени. Също и гардении със странни цветове. Между две сгради с куполи и кули той създаде огромен басейн с вода. Постави в него яркочервена тапицирана с кадифе лодка и я изпълни с всички храни и напитки, които можеше да си спомни.

Те плуваха из езерото, облъхвани от мекия бриз, който той създаде.

— И всичко това е фалшиво — напомни й той след малко.

Тя се усмихна.

— Не, не е. Можеш да го докоснеш. Значи е истинско.

— Дали ще остане тук след смъртта ми?

— Че на кого му пука? Пък и щом можеш да направиш всичко това, значи можеш да лекуваш и всяка болест. Може би можеш да излекуваш дори старостта и смъртта. — Тя откъсна един цвят от надвисналото над тях растение и вдъхна аромата му. — Ти можеш да предпазиш всичко това от увяхване и смърт. Ти може би ще успееш да направиш същото и за нас. Тогава какъв е проблемът?

— Искаш ли да се махнем? — попита той, като издухваше дима от новосъздадената си цигара. — Искаш ли да си намерим нова планета, недокосната от войната? Искаш ли да започнеш отново?

— Да започна отново ли? Да не би… Може би по-нататък. Сега не ми се иска даже да се приближавам до кораба. Той ми напомня за войната.