Читать «Резнак» онлайн - страница 2

— Точно така! — убедено кимна дядо Ставер. — Няма да ни избяга!…

— А и къде може да избяга? Та ние сме изпитани стрелци!

Отидохме при Георге Доминте.

Заобиколихме храсти песъкиня. Свихме между лозята. Задминахме първата къща.

В същия миг чухме глас. Някой ни викаше. Явно, че му трябвахме.

— Хей, добри хора! Чакайте за малко!…

Спряхме. Стой, Русца!

Към нас се затича стопанин, гологлав и с незатъкната в пояса риза, махна с лява ръка:

— Почакайте, добри хора!

Почакахме. Стопанинът ни настигна. В дясната си ръка държеше дървена кана, украсена с резба.

Моите спътници познаваха този стопанин. Поздравиха се, разпитваха се за здравето. Щом стопанинът разбра, че отиваме за лисица, предложи ни каната.

— Пийнете си, добри хора, резнакът е добър. Пийнете си за здраве!

Дядо Вирлан и дядо Ставер не се отказаха. Че как ще откажат на добрия, отколешен обичай на този край.

Дядо Вирлан ме хвана за перчема и ме тикна към каната:

— Опитай, момче! — викна. — Пийни си малко! После изтрий уста с ръкав и благодари!

Забих нос в каната. Течността шуптеше и щипеше на езика. Изпих глътка, втора, трета. Поех дъх и пак отначало…

После подадох каната. Старците ме гледат и се смеят.

— Какво е това? — питам. — Резнак ли?

— Тъй ами — отвърна, смигвайки дядо Вирлан. — Чичо Ставер, пийни и да тръгваме, че ще закъснеем.

— Вярно — бързо се обади дядо Ставер и пи, пи, после гръмко се оригна и показа червеното си лице.

Каната пое дядо Вирлан. И той пи. Пи излеко, но без почивка — до дъно. Сетне двамата се поклониха на стопанина, пожелаха му много здраве и дядо Вирлан погна кобилата с камшика.

— Е, пийнахме си — вика той. — Стига толкова. Благодарим! Добър резнак! Нека Света богородица благослови този, който ни го даде. Останете със здраве, ние бързаме.

Тръгнахме, но се движехме доста бавно.

— На всяка цена трябва да вземем кучетата — убеждаваше ни дядо Вирлан. — Без тях няма да успеем! Чичо Ставер, в нашия край има хубави обичаи, а?

— Много хубави!

Преминахме още сто крачки. Стигнахме втората къща. Там стоеше гиздава стопанка — с престилка и запретнати ръкави — чакаше ни с кана. Във весело настроение беше. Тя също ни познаваше.

— Леле, та това е кръщелникът и чичо Ставер! Почакайте, опитайте нашия резнак! Не може тъй да си идете… Как е сваха Илинка? А кръстницата Мариора?

Отказвахме, но напразно. Накрая все пак спряхме, пийнахме от резнака на кръстницата Настасия. Отличен резнак, червен. Бог да й даде здраве! Ех, ако не ни чакаше работа!

— Каква работа? Та още не сте опитали и белия…

— Не, не можем — противи се дядо Вирлан. — Отиваме да бием лисица.

— Каква лисица?

— От Млинската долина, не знаеш ли? Отмъкна ни всички патенца и пиленца. Но сега ще й одерем кожата…

Разделихме се с кръстницата Настасия, продължихме нататък, под сенчестите воали на акацията. Бързахме. И изведнъж стигнахме следващата къща.

От лозето до къщата се чу гръмък глас:

— Хей, добри хора, хей! Чакайте, де! Хей, добри хора!

След каната червен резнак се уверих, че дядо Вирлан се ядосваше на лисицата повече, отколкото чичо Ставер. Искаше да тръгваме.