Читать «Размишления в катраненото буре» онлайн - страница 8

Някои хора, обясняваше майка ми, твърдят, че воплите били заради хала на Ирландия. Но тя знаеше със сигурност, че вълните оплакват греховността и покварата на човечеството. И можеше да го докаже. Тя ни заведе от другата страна на пропастта и ни посочи следите от конски копита. Те се виждаха, ясни като бял ден, отпечатани в твърдата скала сякаш камъкът е бил податлив като замесена глина. По време на Запрещението трябвало да скочи с коня си в бездната, за да избяга от преследвачите си. И на това място се приземил. Не било ли доказателство за дълбоко вкоренен порок това, че един свещеник бил преследван като див звяр? Че му било забранено да извършва богослужение, да навестява болните, да помазва умрелите. Какво друго да оплакват вълните, ако не тази поквара, поникнала в самата градина на светците?

Този смел, измъчен свещеник, бездната, в която литнал конят му, се запечатаха така силно в съзнанието ми, както копитата се бяха запечатали в скалата. Денем мислех за него, нощем го сънувах. Исках да стана свещеник.

В неделни дни, коленичил на предния ред в църквата, следях всяко движение на свещеника, докато извършваше богослужение на високия олтар, вслушвах се във всяка сричка, която произнасяше. А когато издигаше хляба в благоговейното мълчание на освещаването, дъхът ми секваше от изумление. Виждах се в неговите одежди да извършвам чудото, чудото на превращението на хляба в тялото Господне, да го раздавам на хората така, че да споделят неговата саможертва. Да, пожелах да стана свещеник.

Съзнавах разбира се, че за да мога да стана свещеник трябва първо да порасна, очакване, което ми се струваше безкрайно. Часовете вкъщи бяха тягостни, а дните бяха досадни като гости, които все не искат да си тръгнат. Чакането да порасна беше мъка. Но чаках. Търпеливо. Изпитвах наслада от мисълта, как ще се гордее мама, когато й кажех, че ще стана свещеник. През това време го пазех в тайна, моята тайна. Понякога ми се щеше да разкрия тайната си, в моменти, когато тя изпадаше в такова мрачно настроение, не ми проговаряше с дни и ми се искаше да я разведря като й кажа, че ще стана свещеник. В крайна сметка успявах да се възпра и да си държа устата затворена, впрочем нещо, което винаги е било естествено за мен. Все пак ми беше голяма утеха да знам, че пазя този коз за краен случай. А колкото повече пораствах, толкова по-ясно съзнавах, че такъв коз ми е нужен заради всичките ми странности.

Да. Всички мои идиотски странности. Това е същинската история на моя живот. Сигурно нещо ми е липсвало по рождение, но мисля, че ясното съзнание за това, че съм странен, изникна в деня, в който тръгнах на училище. Онази сутрин бях новият, единственият заек. Не беше в училището, където преподаваше мама, така че тя ме закара на път за нейното училище, на задната седалка на черния „Морис Майнър.“ Заведе ме в училищния двор и извика едно от по-големите момичета да ме наглежда, докато пристигне мисис Мърнан. Бях се вкаменил от ужас. Другите деца ме гледаха с презрителни усмивки. И как не? Веднага разбрах, че бия на очи като гарга сред щъркели. Бях облечен в черен костюм с дълги панталони, дяволите да го вземат. Другите момчета носеха обикновени къси панталони и оръфани пуловери.