Читать «Размишления в катраненото буре» онлайн - страница 5

Проклинах се. Проклинах сгърчените разкаяни грешници в изповедалните, удрящи се в гърдите, молещи за прошка. Може би щяха да получат прошка от Твореца. Непременно щяха. Бяха се обърнали към него. Всички те, предатели. Мечтаеха да бъдат овце. А отвън пред кошарата клечаха черните хрътки на Твореца, пазещи някоя да не избяга. Дали изобщо им беше минала мисълта, че ме предават? Може би. И може би също така му удряха хубавичък, дълъг смях за моя сметка. Може би да. Може би наистина беше така.

Две

Думкането по задната врата на камиона продължаваше, но мерата беше още далече. Наоколо нямаше нито една къща. Никой не можеше да се приближи, без да го забележа. Така че Негово преподобие можеше да блъска колкото си иска, да си счупи ръката от удряне. Никой нямаше да чуе. Все пак шумът, който вдигаше, ме изнерви. Трябваше ми тишина. Спокойствие. За да мога да размисля трезво. Странно как, за да мислиш трезво, ти трябва спокойствие, а всеки път, когато трябва да мислиш трезво, не разполагаш с никакво спокойствие. Иронично, нали?

Опитах се да дишам дълбоко. Не помогна. Стиснах очи. Концентрирах се. Малки топчета заплуваха безцелно като жабешки хайвер в червеното блато от вътрешната страна на клепачите ми. Не ми хареса. Винаги съм го мразел. Мисълта ми все още беше парализирана. А когато отворих очи, морето все още беше синьо, плътно и далечно.

Запалих цигара. Огън. Можех да запаля камиона. С нас тримата вътре. Това беше добра идея. Правилна. Негово преподобие щеше да се опържи, преди да е стигнал в ада. Много подходящо. Проблемът беше как. Как да го направя, докато аз самият съм в камиона. Щеше да е ужасно, ако оцелеех след като подпалех другите двама. Още по-ужасно щеше да бъде, ако аз изгоря в кабината, а другите двама успеят да избягат.

Не, във всяко отношение океанът беше по-добър. По-привлекателен. И даваше гаранция, че всички ще потънем заедно. Срещу мен се намираше старата злокобна скала, наричана Чуката. Тя изправяше мрачно чело на север и тъмните сенки на пещери и процепи я правеха още по-неприветлива и злокобна. Ако можех да закарам камиона на върха на скалата, щях да разполагам с дълбока вода, когато преобърнех машината, щях да съм сигурен в бързата смърт на края на скока. Но до върха на Чуката нямаше път. Обли камъни и голи скали бележеха края на крайбрежния път отвъд общинския терен.

Имаше обаче и други скали. Целият дяволски бряг беше обрамчен със скали. Сигурно можех да открия поне една, през която да минава път. Специално пригодена за хвърляне на камиони, пълни с курви, свещеници и идиоти. И ако някой изобщо можеше да я открие, това трябваше да съм аз. Познавах всички преки и обходни пътища на Тирера така добре, както собствения си двор. Всяко шосе и всяка алея в района. Доста бях пътувал по тях.

Мисълта ми още не беше се избистрила напълно, но поне това беше решено. Това поне беше ясно. Обземаше ме спокойствие. Запалих още една цигара. Погледнах навън към мерата през кълбата тютюнев дим и в мен пропълзя самота. Не беше заради обета, който си бях дал, това място винаги ми действаше така. Океанът, простиращ се на север, винаги изглеждаше студен като стомана, никога смекчен от слънце. На хоризонта бледнееха планини. Нокнарей. Бен Булбен. Още по-нататък планината Донегал. Толкова далечни, толкова бледи, те можеха да посрещат ледените късове от Арктика.