Читать «Разказ» онлайн - страница 2

Горан Петрович

Разбира се, аз дълго не отстъпвах. Жена ми обаче казваше, че трябва да помогнем. Впрочем крайно време е и аз да направя нещо по нейно желание. Няколко сутрини намирах молби в леглото ни, после убеждавания, най-сетне — изрични искания. Както обикновено ставаше, не исках да отстъпя, нито пък бих го направил, докато не се предадох.

— Добре де, но много съм любопитен как ще направиш всичко това — питах, колкото с лекото си заяждане да замаскирам своето поражение.

— О, вече всичко съм обмислила — радостно подскочи жена ми.

— Нима? — сметнах, че трябва да се почувствам и леко засегнат.

— Да ти призная, знаех, че ще се съгласиш и отдавна се захванах да подготвям цялата работа — измъкна се тя.

А всичко преразказано се отнасяше за първата събота на декември. Та значи, тази сутрин ние отиваме при госпожица Станислава Т. Докато нейният приятел от чужбина е на обяд, моята жена е нейна дъщеря, а аз — зетят. Привечер, когато той си отиде, ние се връщаме в нашето жилище.

— Мисля, че не е възможно — махнах с ръка. — Преди още да опитаме супата, той ще е открил цялата лъжа! Недей, защото горката жена ще се почувства непоправимо нещастна.

— Не е възможно ли? Май остаряваш! Вземи, препиши всичко, както ще се случи и накрая ще си ми благодарен, че съм те накарала! Само те моля, когато добавяш онези твои описания, да не прекаляваш, защото ще излезе, че именно аз съм непоправимо нещастната особа! — беше най-краткият извод от потока от думи, които изля жена ми.

Прецених, че е разумно да отложа разговора за някой друг ден. Тогава ми се струваше, че най-важното е да не я направя нещастна. Освен това — а то беше напълно достатъчно — аз я обичах.

И така, започнаха приготовленията. Някой път се събирахме тримата. Друг път жена ми ме изпитваше. Това би трябвало да имам наум, това да зная, а това в никакъв случай не бива да забравям. Към своята тъща ще се обръщам със Сташа. Към него, леко студено — с господине. Никакво тупане по рамото, за чужбина ще говоря с леко презрение, ще похваля обяда, към края ще разкрия плана за съвместната ни почивка през есента, която предприемаме всяка година през октомври, за да съберем малко топлинка за зимата.

И по-рано бях изпитал прецизността на жена си. Но тези приготовления бяха нещо специално. Тя не само пренареди целия тъжен живот на Станислава Т. в наниз от радостни дни, но се погрижи в нейното жилище да има наши снимки от младини, а на стената — портрет на несъществуващия съпруг, дето се вика, Сташа вече от пет години беше вдовица.

Освен това всички видими бръчки на самотническия живот бяха опънати или просто пометени със стръкче ела. Моята жена разреса ресните на килима, избърса от огледалото излишъка от меланхолия, за да ни бъде по-комфортно, раздели времето на два стенни часовника, а тъжните домашни кътчета пренесе в мазето. Аз направих някои необходими поправки, смених шума на водата в чешмите, отстраних нощното капане на крана, отстраних звука от трикратното заключване на бравата, надвих глухата тишина на паркета със стотици ситни, живи крачки. Отдъхнахме си, когато на лицето на Станислава Т. се появи, кой знае откъде, изчезналата руменина. Само в нощта преди решителния ден, докато пишех последните си бележки, жена ми сериозно ме предупреди: