Читать «Разбитата корона» онлайн - страница 4

Палубата бързо започна да се пълни с вода, а Гора се обърна към генерала. Той беше извадил меча си и лицето му бе разкривено от гняв, но в очите имаше страх.

Гора тръгна по покритата с вода палуба, а баржата отново се стовари в стената. Той чуваше как дървото се пропуква и цепи с трясък, който надделяваше над шуртенето на проливния дъжд. Генералът беше приклекнал на носа и стискаше меча си в отбранителна позиция. Това нямаше да възпре Гора.

Генералът изрева от гняв и се хвърли в атака, но беше стар и бавен, отдавна преминал разцвета си. Гора лесно отби непохватния удар. Остриетата се срещнаха със звън и мечът на генерала отлетя встрани, а Гора заби рапирата в гърдите му и после я издърпа окървавена. За миг генералът изглеждаше смаян, сякаш не можеше да повярва, че умира. След това светлината в очите му бавно угасна и тялото му се свлече на палубата.

Гора видя, че баржата се насочва право към каменната опора на порутения мост Карион. Изчака на наводнената баржа да се приближи до лобното си място и в мига преди сблъсъка скочи от носа, вкопчи се в порутената колона и се издърпа нагоре. Баржата се заби в остатъците от моста, разкъса се на две и реката бързо я погълна. Телата на генерала и хората му бяха понесени към коварната прегръдка на Мидралско море.

За Гора не беше трудно да изкачи стената на Стийлхейвън. Не беше трудно и да остане незабелязан от Зелените куртки, които бяха пренебрегнали задълженията си, за да се скрият от дъжда.

Улиците бяха пусти, прочистени от проливния дъжд. Гора бе доволен от това; предпочиташе студ и дъжд, отколкото да търпи многобройната тълпа, която пъплеше из града сякаш в ступор. Мразеше ги, мразеше този град, но беше обвързан с него заради предаността си към Бащата на убийците. Нищо никога нямаше да накърни тази преданост.

Не след дълго беше отново в светилището, където гъстият мрак на подземните тунели му предложи убежище от дъжда. На места те бяха наводнени, защото дъждовната вода ги беше превърнала в подземни реки, но Гора знаеше тайните пътища и скоро се озова в централната пещера.

Коленичи тихо в очакване на Бащата. Можеше да чака дълго; Бащата на убийците се появяваше когато реши и Гора понякога чакаше с дни. Този път обаче Бащата нямаше търпение да разбере дали синът му е успял.

— Генералът? — чу се дълбок глас от мрака.

— Е мъртъв — Гора не каза колко трудно му се удаде това убийство.

Бащата се приближи.

— Доволен съм — рече той и пристъпи на мигащата светлина на факлите. Лицето му беше изпито и угрижено. От дни скърбеше за загубата на Планина и дори повече — за загубата на Река, любимия му син. Гора мразеше Река заради това. А сега го мразеше повече от всякога заради неговото предателство и онова, което бе сторил на Баща им.

— Живея, за да служа, татко. Живея, за да убивам враговете…

— Зная, синко — прекъсна го Бащата. В гласа му се усещаше раздразнение и за миг Гора се запита дали няма да усети жилото на камшика, но Бащата само сложи длан на главата му. — Ти си най-преданият от всички, единственият син, който ми остана. И аз имам още една задача за теб.