Читать «Пътят на кралете» онлайн - страница 11

Копиеносците в началото на коридора не го дочакаха да се приближи. Потеглиха в тръс и вдигнаха късите си метателни копия. Сет замахна с ръка встрани и насочи Светлина на Бурята в рамката на вратата, използвайки третия и последен тип Оттласкване — Обратното Оттласкване. То действаше различно от другите две. Не караше рамката да излъчва Светлина — напротив — изглежда, сякаш привличаше околната Светлина вътре в нея, придавайки й странна полусянка.

Войниците метнаха копията, а Сет остана неподвижен, с ръка върху рамката на вратата. Обратното Оттласкване изискваше той да е в постоянен допир, но отнемаше сравнително малко Светлина на Бурята. През това време всичко, което се приближаваше към него — особено по-леките предмети — биваше привлечено към самото Оттласкване.

Копията в полет промениха посоката си, разделиха се около него и се забиха в дървената рамка. Когато усети удара, Сет скочи във въздуха и се Оттласна към дясната стена, а стъпалата му шляпнаха върху камъка.

Той веднага преобърна перспективата си. В неговите очи не той, а войниците стояха на стената и кървавочервеният килим се стелеше между тях като дълъг гоблен. Сет се стрелна надолу по коридора, удряйки с Вълшебния меч, сечейки през шиите на двама мъже, които бяха хвърлили копията по него. Очите им изгоряха и те рухнаха.

Останалите стражи в коридора започнаха да изпадат в паника. Някои опитаха да го нападнат, други крещяха за още подкрепления, докато трети се свиваха ужасени пред него. Нападателите бяха в затруднение — бяха дезориентирани от странното положение да удрят по някого, който виси на стената. Сет посече няколко, после се завъртя във въздуха, сви се на кълбо и се Оттласна отново на пода.

Приземи се сред войниците. Напълно обкръжен, но с Вълшебния меч в ръка.

Според легендата, първо Сияйните рицари носели Вълшебни мечове преди безброй векове. Дарове от техния бог, които им позволявали да се сражават с чудовища от скала и пламък, високи десетки стъпки — врагове с горящи от омраза очи. Пустоносните. Когато кожата на врага ти е корава като самия камък, стоманата е непотребна. Изисква се нещо божествено.

Сет се изправи, белите му дрехи се гънеха, стискаше здраво челюсти, заради греховете, които извършваше. Замахна, оръжието му проблясваше с отразена светлина от лампите. Елегантни, широки махове. Трима от войниците, един подир друг. Не можеше нито да запуши уши и да не чува виковете след това, нито да не гледа как мъжете падат. Рухваха около него като играчки, съборени от небрежното подритване на някое хлапе. Ако Острието докоснеше гръбнака на човек, той умираше с горящи очи. Ако прережеше вътрешността на крайник, убиваше крайника. Един войник с олюляване се отдалечи от Сет, а ръката му непотребна се поклащаше от рамото. Повече нямаше да може да я чувства или да я използва.

Сет сведе Вълшебния си меч, застанал сред труповете с изпепелените очи. Тук, в Алеткар, хората често говореха за легенди — за трудно спечелената победа на човешкия род над Пустоносните. Но когато оръжията, създадени да се борят с кошмарите, бяха обърнати срещу обикновените войници, човешкият живот наистина се обезцени.