Читать «Първата вълна» онлайн - страница 152

Той чака. Гледа я с почуда и объркване. Зашеметен е от красотата на очите й, сега, когато са живи и фокусирани върху него.

Тя казва:

— По-скоро е като енергийните същества, за които говореше Хайнц. Безтелесни, имам предвид. Но по-големи, отколкото бихме могли да си ги представим. По-големи от планета дори. Страшно големи. Не знам какво беше. Въобще не знам.

— Каза ми, че говориш със звезда.

— … със звезда! — Изрича го сякаш въобще не й е хрумнало дотогава.

— Докато беше в делириум. Така каза. Че говориш със звезда.

Очите й грейват с дълбоко вълнение.

— Разбира се! Звезда! Да! Да, капитане! Май точно това беше, да! Говорих със звезда.

Залива го отчаяние. Ноел явно е прекрачила отвъд границите на лудостта, казва си той.

Но се старае гласът му да остане спокоен.

— Но как би могла да говориш със звезда? Какво означава това, че си говорила със звезда, Ноел?

Тя се смее.

— Значи, че говорих със звезда, капитане. Нито повече, нито по-малко. Огромна топка огнен газ, капитане, която има ум, има съзнание. Мисля, че това беше. Сигурна съм. Сигурна съм!

— Но как е възможно една…

Светлината внезапно угасва в очите й. Те губят фокус. Пак ли е изпаднала в кома? Явно да. Във всеки случай отново пътува; вече не е при него.

Той чака до леглото й. Един час, два часа. Става. Крачи. Сяда. Чака. Къде е отишла? В какъв ли странен свят пътува сега? Дишането й е далечно, безлично жужене. Толкова е далече от него сега, така откъсната от всяко място, което той би могъл да проумее.

Най-накрая клепачите й потръпват отново. А после се отварят.

Тя поглежда към него. Очите й са живи, както преди. Лицето й изглежда променено. Изпълва я блаженство. За капитана все още е, поне отчасти, в онзи другия свят извън кораба.

— Да — казва тя. — Не е ангел, капитане. Слънце е. Живо, интелигентно слънце. — Очите й блестят. — Слънце, звезда, слънце — шепти тя. Думите са безумни, но не и гласът. — Докоснах се до съзнанието на едно слънце. На много слънца. Вярваш ли в това, капитане? Можеш ли да повярваш? Открих мрежа от звезди, които са живи, които мислят, които имат умове, които имат души. Които общуват. Цялата вселена е жива.

— Звезда — тъпо повтаря той. — Говорила си със звезда. Звездите имат умове.

— Да.

— Всичките ли? И нашето слънце ли?

— Всички. Седят си там и си говорят. Ние се движим между тях, тук, в центъра на галактиката, и разговорите им са заглушавали връзката ми с Ивон. На това са се дължали смущенията, капитане. На звездите, които си говорят. Задръствали са моята дължина на вълната, не е оставало място да премине мисълта ми, за да стигне до Ивон.

Този техен разговор му звучи като сън. Той казва тихо:

— Защо нашето слънце не е смущавало връзката ви, когато все още бяхме на Земята?

Тя свива рамене.

— Не е достатъчно старо. Видях го — ангелът ме заведе да го видя. Нашето слънце. То е като дете, малко дете, което си играе с топка на площадката. Минават… не знам, милиарди години… докато пораснат, докато се научат да си говорят по основната честота. Нашето слънце просто не е достатъчно голямо. Никоя от близките до Земята звезди не е достатъчно стара. Тук обаче…