Читать «Птици без крила» онлайн - страница 2

Раки се огледа. Обширна равнина, покрита с ниски, сливащи се със земята растения. Тук всичко се бе приспособило към постоянно духащите свирепи ветрове. Единствено непоклатими сред Полето на Гърбавите стояха високите бетонни кули на ветродвигателите. Огромните им перки винаги се обръщаха към преобладаващия вятър.

Вятърът от юг утихна. Раки вдигна глава и отново огледа околността. Нищо не се бе променило: растенията — ниски, птиците — космати, само ветродвигателите имаха крила. Нищо не се е променило… Задави го остър, истеричен смях — надсмиваше се над всичко заобикалящо го.

Импулсивно откачи каишката на едната котка. Подхваната от вятъра, освободената му дясна ръка увисна във въздуха. Освободи и лявата си ръка. Брулено от вятъра, тялото му се изпъна като струна.

Години, мъчително изминали години бе искал да полети. Оставаше му да освободи и котките на краката си. Не знаеше накъде ще го отнесе вятърът. Можеше да свърши като онази птица, набучен върху бодлите на някой дървесен мъх. Или щеше да стигне места, които никой досега не е виждал. Но първата възможност — смъртта — му се струваше по-реална…

Заслужава си да опита. Тъкмо се готеше да развърже краката си, чу едно провлачено от вятъра „Къде си мислиш, че отиваш?“. Изненадан Раки извърна глава. Беше баща му. И този път полетът за Никъделандия се отлагаше…

Раки отвори очи. Намираше се в санитарния сектор на Ветродвигател А00325. Цялото му тяло бе омотано в бинтове като мумия. През превръзките бяха избили петна кръв, рани от шиповете на дървесните мъхове. Някаква сладникава болка бе обляла цялото му тяло. Раки се размърда. Огледа стаята и срещна погледа на баща си — стария баща с голямата тъжна гърбица отзад. Сега очите му бяха благи и изпълнени със съчувствие.

— Лекарите казаха, че за около месец ще се оправиш…

Раки вяло махна с ръка. И преди бе чувал подобни приказки. Него никой не можеше да го поправи — беше се родил такъв опак и странен.

— Защо пак излезе сам навън? — в гласа на стареца имаше укор. В такъв момент трудно откриваше точните думи. — Може да загинеш. Друг път не прави така…

— Татко, защо птиците нямат крила?

Старецът го погледна неразбиращо.

— Защо?!… Ти виждал ли си някога птица с крила? Тук всички птици са без крила… И защо изобщо са им на птиците крила?… Кажи ми, ти виждал ли си птица с крила?

— Да — усмихна се тайнствено Раки. — Капитан Ла Дед, онзи в инвалидната количка…

— Дето живее в разрушения А89 ли? — прекъсна го старецът.

— Да.

— Защо си ходил при този изкукуригал шизофреник?

Раки с тревога отчиташе, че баща му започва да се ядосва.

— Знаеш ли колко много мъртъвци лежат на съвестта му? Целият команден корпус на А89! Само той остана жив… Отвърва се с два откъснати крака. А другите, невинните, заплатиха повече…

— Това вече съм го чувал! — отвърна с досада Раки. — Пак ли започваш да ме поучаваш.

Но баща му сякаш не го чу.

— Хората разправят, че в онази фатална нощ този твой Ла Дед е бил пиян. Имало е ураганен североизточен вятър със скорост 118 възела, а Дед е бил фиркан като свиня. Не е дал заповед за промяна на положението на перките. Бил е млад като теб, опърничав и самонадеян. Не знам защо Съветът го е избрал за командир… Сигурно е имал дебели връзки. В онази нощ вятърът усукал перките и откъснал целия енергиен блок заедно с командната зала. От ветродвигателя останали само основите и по-ниските етажи. Ето това направил умникът Ла Дед — старецът отиде до илюминатора и потърси в полето останките на А89.