Читать «Протокол за една пикантна случка» онлайн

Дончо Цончев

Протокол за една пикантна случка

Тя лежеше по гръб, ръцете под главата, единият крак свит.

Оня седеше по турски и удряше с чука по камъните.

Миланката лежеше по корем на десетина крачки от тях, притаил дъх в хвойната.

Тя беше много хубава. По още меките й ръце личеше, че е стажантка. Краката й бяха дълги, сякаш започваха от врата, а гащенцата — къси. Както лежеше, блузката й приличаше на платната на лодка, подгонена от буря.

Оня беше много як. В гърба приличаше на гладиатор, но в лицето не, защото постоянно говореше. Както си служеше с чука, повече напомняше влашки чакълджия, отколкото геолог.

Миланката беше стар. И годините, и преживяното го дърпаха надолу и го правеха неспокоен. Затова с усърдие се залавяше за „по-пиперлия далавери“, както сам обичаше да казва, а също така и за неща, отнасяни към „тънката част“. Всъщност изразът „тънката част“ постоянно квартируваше в устата му, но той никога не добавяше, че напоследък участието му се състоеше главно в слушане на приключения и от дъжд на вятър — в гледане. Службата горски пазач си има своите предимства.

Навярно има такъв закон: колкото повече чакаш нещото, толкова по̀ на чалъм ти идва. Ето, тия двамата обещаваха, че с тях и него ще се случи нещо много приятно. Той го почувства още първия път, когато ги видя в района си. Но след като вървя подире им като сянка цяла седмица вече, това, което не се случваше, започна да го нервира, влудява и настървява. „Както се мотаят, ще вземе да превтаса хубавата работа и да се развали за едното чудо“ — мислеше си Миланката. Всъщност то има и такъв закон.

Горският псуваше в ума си и двамата геолози заедно, после поотделно, всекиму заслуженото, и не искаше да признае, че мисълта, която му се втълпяваше днес от обед насам, е вярна. Тя беше: „Млад човек е като пролетта — да ти призлее, докато пекне, както трябва. Аз съм стар като есента — търпялото ми накъсява от ден на ден.“

Лежеше Миланката по корем, гледаше ту в блузката, ту в сгънатия крак на стажантката и се замисли за есента, която приближаваше и като сезон. Нищо друго не приличаше повече на него, колкото есента: глуха като самотата му; топла — службичката; многобагрена и влажна — спомените; сбогуваща се с изблици на затопляне и внезапно застудяване — като страстите на стареца. А пролетта му беше много назад, в съвсем друго време. Тези, новите, хабер си нямат от него. Какво ли знаеха те?

Дощя му се да запали цигара, но тайната позиция не позволяваше. Не си струваше да се издаде за един дребен кеф, след като цяла седмица ги дебна и не ги беше изпуснал от погледа си дори и когато отиваха по малка нужда. А най-глупавото беше да се откаже тъкмо сега. Днес още от сутринта тя беше особено весела. Оня пък вече говореше не само за камъните. Разказваше й филм или нещо такова. Така стават тия работи. После пък го изби на поезия. „Море от хлорофил“ била гората. „Да си напълниш бавно дробовете.“

„Див петел — мислеше си Миланката. — Хлорофил: Чам, братле, чаам! Море от чам, дето казваш. Вземаш една брадва и започваш. Да си напълниш бързо джобовете. Днеска яма, утре няма. Че така и стана. Даже даваш брадви на местните, а ти заминаваш за Виена. Келеш, виждал ли си ти жива дукеса?“