Читать «Просякът» онлайн - страница 5

Днес непрокопсаникът, лавирайки между пустите сергии, съзря баба Зоя. Незнайно защо реши, че трябва да изпие още една водка. Бабката му се видя паралия и той я последва до апартамента и.

Ситнейки, бабата повдигна глава и се загледа през разкривените очила към прозореца на бай Райчо. Стори и се, че вътре се мярна сянка на младеж. Да, наистина! Вътре имаше някой! Младо момче, облечено с дънково яке се разхождаше из стаята на стареца. То спираше, заглеждаше се през прозореца и продължаваше да обикаля.

„Ето го! Ето го нехранимайкото дето го краде!“ — Бабата възмутено мърмореше, но като видя, че нищо не може да стори заситни към дома.

Старецът вече я чакаше пред вратата. Както винаги в ръката си държеше чинийка. Беше много отслабнал. Бузите му бяха хлътнали дълбоко. Сините, помътнели очи гледаха втренчено и отчаяно. Панталоните висяха на него като на дървена окачалка. Заваляше се.

Пророни едва — едва, „Може ли да ми сипете малко супичка?“

На бабата и се сви сърцето. Тя хлъцна, хвана го за рамото и му заговори жаловито: „Чакай душице, почакай малко. Хей сега, идвам!“

Влезе вътре, отряза едно парче наденица. Сложи го в голям къс хляб. Сипна в едно малко старо лимонадено шише купешко вино. Не пропусна да го долее с вода. Взе от чантата една ябълка и се запъти към входната врата.

„Ето душице! Вземи! Утре е Коледа. Да хапнеш и ти като хората. Пийни и помени Господа. Той е нашият Спасител!“

„Благодаря госпожо! Много ви благодаря! Много ви благодаря!… Много…“

„Нищо, нищо! Хапни със здраве!“

Дядо Райчо затътра нозе нагоре по стъпалата към стария си и беден дом. Там го чакаше внука му. Чакаше го за да му вземе пенсията. Щеше вероятно да му вземе и храната. Безсъвестните хора нямат жалост нямат и мярка.

Голяма бе изненадата на баба Зоя когато входния звънец иззвъня. Нямаше кой да я търси по това време. Тя тъкмо беше разопаковала хранителните продукти и се канеше да си приготви Коледната вечеря.

На вратата се оказа непознат младеж. Той се олюляваше. От устата му се точеше лига. Погледът му не можеше да се фокусира.

„Мооо-ем… ли? Моо…? Да ми даеееш дваееесет стинки? За кафе…!“

Бабата се стъписа. Този посетител я уплаши.

„Аз… Аз съм приааатл и шъъъ ти ги въър…на! Дай… стииинки, ма!“

„Да ти ощурее главата, пияницо с пияница! Марш! Марш от дома ми! И да не си посмял повече да звъниш. Ще повикам полиция!“

„Абе, баааабчко! Кво си сс разфуччч…ала ммма! Занаааш ли ако та… цаппп… на?“

„Марш бе непрокопсанико! Марш!“

Тя тресна вратата и заключи с трепереща ръка. Входният звънец няколко пъти настоятелно звъня а след това спря. Един ритник разтърси вратата и шумът затихна.

Отмина Коледа. Отмина и Новата година. Отмина с невъобразима пукотевица на пиратки и фойерверки. Не зная какво беше „новото“ на тая Нова година, но телевизиите пощуряха с хвалбите си за влизането ни в европейския съюз. Какво ли щеше да бъде това българско членство? Вероятно с европейски цени и мизерни български заплати, с нова емиграция и с енергийно-токови изненади. Не ми се мислеше по тези въпроси. Не вярвах, че нещо коренно ще се промени.