Читать «Просител» онлайн

Иван Вазов

Просител

През големите прозорци на учреждението пролетното слънце фърляше широки снопове златни зари в коридора и по варосаните бели стени.

Тълпа млади, възрастни и даже прекарали хора мълчаливо стояха до единия зид и се сепваха, колчим се отваряше среднята врата на коридора: някои нетърпеливо ходеха назад-напред и фърляха завистливи погледи към ония щастливци, които биваха извикани от разсилния и влизаха през среднята врата.

По лицата на тия „жаждущи смятения води“ се четеше и нетърпение, и досада, и немощно покорство но съдбата, и някакво озлобление против съседите си… Гледаха се едни други недоверчиво, измерваха се с неми, бързи погледи; едно напрегнато, нервно безпокойство даваше неприятен печат на физиономиите: сякаш че тези хора седяха на тръне…

В чакалнята стая на един доктор човек може да забележи такива болезнени лица.

В стаята, към вратата на която бяха вперени всичките очи, стоеше чиновникът, от когото зависеше раздаването няколко новооткрити длъжности. За тия няколко длъжности бяха подадени около петдесетина прошения; кандидатите бяха много повече от числото на свободните места и чиновникът от няколко деня се занимаваше с преглеждането прошенията и приложените при тях документи или препоръки и с пробира на кандидатите.

Няколко деня наред и кандидатите, още от сутринта и до обед, висяха пред вратата на чиновника и с мъчително свиване на сърцето очакваха да чуят какво решение се е дало на тяхното прошение. И всяка заран тия просители се срещаха същите тука, със своите нервни физиономии, нринудено и нетърпеливо държане и ненавист в погледите.

Разсилният излезе из стаята на чиновника и обяви:

— Няма да приема вече днес; утре елате!

Просителите посърнаха; едно глухо мърморене се разнесе от купа им, прилично на боязливо ръмжене от зле покрит гняв и незадоволство.

И пак мълчешката, оклюхнали, угрижени, заслизаха с клюмнали глави из каменната стълба, подобно престъпници, които са чули своята присъда.

* * *

Един от тия тъжни човеци, момък с дълго, изпито като от безсъници, небръснато отскоро лице, с хлътнали очи и уморен и безпокоен поглед, с изражение на тъпа безнадеждност, заедно с другите, и той излезе на улицата.

Там се спря, поозърна се смаян, като изтърсваше с ръка несъзнателно варта от лакътя на извехтялото си сетре, останала от облягането на стената в коридора, па тръгна с машинални стъпки, без да дига очи.

— И днес пак тая история: елате утре! А днес и утре всички служби ще бъдат дадени, и пак ще остана на пътя, и пак чакай месеци и години даже, докато се отвори нова служба нейде, та пак да се повтаря същата комедия!

И той произнесе една дебела псувня, ненасочена против никого; но от тая псувня сякаш му падна част от теготата, що притискаше гърдите му.

Прочее, Пенчо Знаховски — Пенчо Знаховски викаха тоя момък — изпсува сред улицата някого и от това му поолекна.

* * *

Има четири години откак Знаховски го извадиха от служба за дребна причина; от четири години насам Знаховски очаква и търси нова, слухти и души, и щом се появи такава, подава прошение, хлопа по порти, тъпче прагове, за да намери ходатаи и застъпници, които да подкрепят постъпката му. Няма ведомство, учреждение, канцелария, дето да не лежат негови прошения за служба. И все напусто. Отпращаха го с празни ръце, понякога с уверения да го имат пред вид за следващия път, а по-често — съвсем без никаква, макар и лъжлива, надежда!