Читать «Пробуждането (Книга първа)» онлайн - страница 25
Л. Дж. Смит
— Защо спряхме? — попита Мередит.
— Аз просто… съжалявам — промърмори Елена, но едва се обърна и отново се вцепени. — Бони, какво става?
Бони се взираше в гробището, с отворени устни, с широко разтворени безизразни очи като очите на падналата глава на херувима. Страх прониза Елена.
— Бони, престани. Стига! Не е смешно.
Бони обаче не й отговори.
— Бони! — извика Мередит. Двете с Елена се спогледаха изумено и внезапно Елена проумя, че веднага трябва да се махне оттук. Втурна се надолу по пътеката, обаче един странен глас заговори зад гърба й и тя трескаво се извърна назад.
— Елена — произнесе гласът. Не, не беше гласът на Бони, обаче идваше от устата на Бони. Смъртнобледа сред мрака, Бони продължаваше да се взира в гробището. Лицето й бе безизразно.
— Елена — отново заговори гласът и добави, когато главата на Бони се извърна към нея, — там те чака някой.
Елена така и не разбра какво се случи през следващите няколко минути. Сякаш нещо се движеше сред тъмните прегърбени форми на паметниците, шумеше и се издигаше над тях. Елена изпищя, след нея веднага се разкрещя и Мередит и когато двете момичета хукнаха напред, Бони също ги последва, пищейки и тичайки с все сила.
Елена тичаше по тясната пътека, препъвайки се в камъните и храстите наоколо. Бони, задъхана, едвам я следваше, а Мередит — винаги хладнокръвната и цинична Мередит — сега почти не можеше да си поеме дъх. Внезапно проехтя оглушителен трясък и нещо изграчи сред клоните на дъба над главите им. Елена хукна още по-бързо.
— Зад нас има нещо! — изпищя пронизително Бони. — О, Господи, какво става?
— Давай направо към моста — задъхано изкрещя Елена въпреки пламтящите си от напрежението гърди. Не знаеше защо, но усещаше инстинктивно, че трябва да стигнат там. — Не спирай, Бони! Не поглеждай назад! — Сграбчи ръкава на другото момиче и го задърпа.
— Не мога повече — изхлипа Бони и залитна настрани, забавяйки крачките си.
— Можеш! — озъби й се Елена, отново сграбчи ръкава й и я принуди да продължи да тича. — Хайде!
Пред тях проблесна сребриста вода. Между дъбовете се откри малка поляна, а мостът беше точно зад нея. Краката на Елена се подгъваха, дъхът й излизаше със свистене от гърлото, но не можеше да си позволи да забави ход. Вече виждаше дървените греди на моста. Оставаха само седем метра, пет метра, три метра.
— Успяхме! — простена Мередит, когато стъпките им затрополяха по гредите на моста.
— Не спирай! Трябва да стигнем до другия бряг!
Мостът заскърца под краката им, когато се втурнаха по него, като стъпките им отекваха сред плискащата се вода. Когато скочи и цопна в една мръсна локва на отсрещния бряг, Елена най-после пусна ръкава на Бони и позволи на изтощените си нозе да спрат.