Събуди ме в прохладните утрини, майко —в несъбудени ранни зори:искам слънцето, слънцето светло да видяи далечните сини гори!И понесъл тъгата на тъмни пустини,превъзмогнал кошмари и сън,да послушам пробудните цветени градинии съзвучния сребърен звън.И забравен от бога на всички небета —като лодка по тъмни води —да погледам далечните родни полетаи земята на мойте деди.Събуди ме в прохладните утрини, майко —в несъбуден рани зори:искам слънцето, слънцето светло да видяи далечните родни гори!
2
Аз искам да съм пролет сред пролетите младии ручей бистрошумен от бисер и сълзи —и кротко да целувам крайбрежните ливади,и мълком да копнея по белите брези.И езеро да бъда — та в мен да се оглеждалазурната безбрежност на ведри небеса,и привечер върбата над мене да навежда,натегнала от скърби, разплетена коса.Аз искам да съм ручей — и мене да жадуватпрез пролет и през есен тревите от брега,и лодки от желания в водите ми да плуват…Аз искам да съм вечност сред вечната тъга!
3
В прозорците ми слънцето звънии веселият ден ме кротко буди.По стаята се гонят светлини,като крила от бели пеперуди.Отдавна жива пролет е навъни птица пее в ширните простори,и аз лежа без радост и без сън,и няма кой вратата да отвори.Печална майко, мълком приближии поведи ме тихичко и леко,заветната си дума ми кажии изпрати ме нейде надалеко —аз страдам тук и мъка ми тежи —и в мъката унивам и се губя,а искал бих — сред правда и лъжи —безумно да презирам и да любя.И може би в язвителния хорот крясъци, затишие и глумиаз ще изпитам всеки срещнат взори ще открия непознати друми;а може би безумно устремен,като развързан пленник из тъмница,ще превъзмогна всеки земен плени ще настигна свойта синя птица.
4
Нощ тъмна несетно припада,замира и глъхне брегаи лъхне от запад прохладаи вечерна топла тъга.Аз чезна в мъглите вечерникрай сънните речни върбии — рожба на горести черни —душата ми горко скърби.Тя страда и кротко лелеемиражи на пролетен блен —че слънцето бавно гаснее,а с него и белия ден.
5
Загадъчни и тъмни отхождат часоветеи всяка нощ се вие от жертвеници дим —и винаги двамина — със жертви на ръцете —ний страдаме до болка и в болка се топим.И винаги двамина — самотност и неволя —по стъпките ни никне неверие и страх;но аз отдавна вече забравих да се моля,посипал боговете с проклятия и прах.
6
Денят бледнее бавно и умира —отпущат се натегнали криле;и пада нощ — и пада — и замира —и чезне татък в пустото поле…И пак един, поглеждам към небето:безбрежие и сенки, и лъчи… —и питам аз, а тръпне ми сърцето,сърцето тръпне — вечний бог мълчи…На късна нощ затишието пада,повяват бавно сънни ветрове.И някой дух потиснат в мене страда,и някой ме из тъмний край зове…И целий мир се и моя дух прелива:аз извор съм — и тъмен, и дълбок —и питам се задъхан и измъчен:Не съм ли бог, не съм ли вечний бог?
7
Зората напоява безбрежията ведрии бисерна позлата по склоновете ръси.В предутринна прохлада полето се разведри,полето се разведри и губери разтърси.Спокойно се люлеят натегналите вейкии пролетна мелодия във трепета им блика.А колко светла радост по слънчевите грейки,а колко цветно злато и колко перуника!И, майко, отведи ме наблизо до цветятаи дай ми светло вино от чашките им сини:аз търся сънен шемет и леглото на полята,понесъл черна жажда от пясъчни пустини.
8
Градината ми слъне не дочака,а падна здрач над суша и вода.И някой в мен мъчително заплака,и някой в мен безумно зарида…А може би, че няма да изгреятна бяло утро светлите зари —и в мене всички жажди ще изтлеят,и в мене всеки цвят ще изгори.Но в задуха на свойта безметежностаз търся пак прохлада и роса —ах, пейте ми за светлата безбрежностна ведрите бездънни небеса;ах, пейте ми за белите чертозина вечната богиня — Красота, —и за дъха на румените рози,покъсани из мойта самота.
