Читать «Причинна връзка» онлайн - страница 2

Радой Ралин

В същия град, където действувал и се изявявал по всички културни сектори вуйчо ми, местен кадър написал пиеса със селскокооперативна тематика. Читалищният колектив я представил. Ръкопляскала лудо публиката. Разграничил се само учителят Сидеров, който също пишел драми. И той още на следващия ден изпратил дописка до всичките столични вестници, някой все ще се окаже отзивчив, с фрапантното заглавие: „Как се изопачава нашата селскокооперативна действителност!“, и била подписана от „Група възмутени трудещи се“. А знайно е, че някогашното: „Защо псуваш царя?“, нищо не е в сравнение с „изопачава се…“

Един от вестниците дал място на дописката. И, разбира се, както е редно в такива случаи, Комитетът за култура не се забавил да се обади с едно издържано канцеларско писмо, което било изпреварено и от телефонен разговор. Изрично се напомняло пиесата да се обсъди незабавно и да се вземат съответните мерки.

След получаването му в града писмото веднага било прочетено и адресантът му се досетил, че именно той трябва да даде спешно мнение по въпроса. И спешно му дошло спасителното хрумване да замине в командировка, като предал задачата на своя заместник. Заместникът си спомнил, че от преди три месеца бил атакуван със сигнали за извращенията в едно близко село. Защо да не отиде там? Кой ще го упрекне, че излиза сред народа, когато и повикът е такъв?

Неговият заместник от практика знаел, че щом първият възлага па втория, а вторият на третия и третият на четвъртия, все ще има нещо заплетено. И също си намерил начин някъде да замине. Накрая в случая от ръка на ръка писмото стигнало до вуйчо ми. И той още на следната вечер трябвало, както се казвало на философско-научен език, да „проведе“ обсъждането, да вземе становище и да прати резултатите в София.

Вземането е хубаво нещо, когато вземаш пари, награди, постове, задгранични командировки, вилни места, но да взема становища, и то върху чужди грехове, е малко по-различно! А вуйчо уж гледал пиесата, даже накрая поздравил автора й, но тогава още не била отпечатана дописката и нямало такова загадъчно писмо от комитета. Е, какво, поздравил, поздравил! Това не е болка за умиралка, не е документирано, сега ще разучи подробно дописката и ще държи на същото. Най-после, учителят ще прощава, държавните интереси са по-важни от частните.

Но като се позамислил малко, вуйчо ми се убедил, че работата не е толкова лесна. Иначе как биха се измъкнали другите? От практика знаел старият общественик, че всяко обсъждане си носи по една изкупптелна жертва.

И този път бил неговият ред…

В деня на обсъждането вуйчо ми троха не сложил в устата, палил цигара от цигара, не го свъртало нито в кабинета му, нито на улицата, нито в къщи. След като си облякъл черния костюм и взел да си връзва вратовръзката пред огледалото, имал такова печално изражение, като че ли щял да ходи на собственото си погребение. В потната му длан се валяла оръфаната изрезка от дописската…

Да я повтори и да му тегли една тържествена реч? Ами ако го нарекат левосектант и догматик? Тогава да защити пиесата! Ами ако учителят Сидеров го обвини в либерализъм и ревизионизъм? А вуйчо ми бил от онези чисти хора, които не искат за никакви да ги обявяват. Но ако не вземе правилна държавна позиция, ще се изложи. И ще го снемат! Че какъв културен деятел е той, щом не може да даде насока на едно събрание? Ах, тези негови шефове, как се измъкнаха, как го насадиха!