Читать «Приливът на тайните» онлайн - страница 4

Гилбърт Дрейк не можеше да понесе това.

„Ще се зарадва праведникът, кога види отмъщение: ще умие стъпките си в кръвта на нечестивеца“.

Маги, собственичката на кафенето, доля чай в чашата на Гилбърт:

— Яж, Гил. Яйцата ти изстиват.

Гилбърт Дрейк изобщо не я чу.

Чуваше единствено гласа на Санджай Пател, който молеше за милост.

Шарлот Уитман, съпругата на премиера, се обърна в леглото и прокара ръка по гърдите на мъжа си. Беше четири сутринта, но Хенри беше буден, отново, вперил поглед в тавана като затворник пред разстрел.

— Какво има, Хенри? Какво става?

Хенри Уитман положи ръка върху нейната.

— Нищо. Просто не мога да заспя.

— Нали ще ми кажеш, ако има някакъв проблем?

— Милата ми Шарлот. — Той я притисна към себе си. — Аз съм министър-председател. Животът ми е безкрайни проблеми.

— Знаеш какво имам предвид — истински проблем. Нещо, с което не можеш да се справиш.

— Добре съм, скъпа, наистина. Хайде, заспивай.

Скоро Шарлот Уитман потъна в дълбок сън. Хенри я гледаше и още чуваше думите й: „Нещо, с което не можеш да се справиш…“

Благодарение на него ликът на Алексия де Вер бе на първа страница на всички вестници. Носеха се безкрайни спекулации за назначението й, но никой не знаеше истината. Никой, освен него, Хенри Уитман. А той щеше да отнесе тайната в гроба си.

Дали Алексия де Вер бе проблем, с който не би могъл да се справи? Хенри Уитман искрено се надяваше да не е така. Така или иначе вече бе прекалено късно. Назначението бе факт. Станалото — станало.

Новият премиер остана буден до разсъмване.

„За нечестивците няма мира…“

Първа част

1.

Кенебънкпорт, Мейн. 1973

Били Хамлин гледаше седемте момченца, които се втурнаха с радостни възгласи към водата, и изпитваше истинско щастие. Не само децата обичаха лятото в Кемп Уилямс.

Бе извадил голям късмет с тази работа. Повечето инструктори в лагера бяха получили образование в Бръшлянената лига. Все разни Тъкъровци, Мортимъровци и Стандфорд-Райлиевци III между Харвардския колеж и Харвардското бизнес училище. Имаше и дамски еквивалент — Бъфита и Вирджинии уплътняваха времето си между дипломирането и задомяването, като преподаваха плуване на синчетата на нюйоркския елит. Били Хамлин не пасваше в калъпа. Неговият баща беше дърводелец, който миналата есен бе построил новите бунгала в Кемп Уилямс и с това си бе спечелил услугата да назначат сина му на временна работа през лятото.

— Там ще се запознаеш с интересни хора — каза му баща му. — Богати хора. Хора, които може да са ти от полза. Създай си връзки.

Бащата на Били възлагаше големи надежди на личните познанства. Точно защо и как си представяше, че отъркването в разглезените банкерски синове едно лято би помогнало на чаровното му необразовано и абсолютно неамбициозно момче да напредне в живота, си оставаше загадка. Не че Били се оплакваше. Денем трябваше да се мотае по плажа и да се прави на глупак пред група сладки дечица. Нощем в Кемп Уилямс се предлагаха много повече наркотици, алкохол и жени, които баба му би определила като „лесни“, отколкото в нюорлеанските бардаци. На деветнайсет години Били Хамлин не бе научил кой знае какво. Но със сигурност знаеше как да се забавлява.