Читать «Приказно царство» онлайн

Христо Ясенов

Приказно царство

1

…И сякаш отдавна съм бил владетел на приказно царство — и някакъв враг е разбил престола ми с тъмно коварство. Надгробните плочи мълчат, посипани с пепел и лава, но в техните билки личат останки от минала слава. И тия безцветни страни били са свърталища бойни, и тия старинни стени — закрила за хиляди войни. Летели са кобни стрели и рицарски копия стари — а тия безлюдни скали били са прибежни олтари. Била е нечувана бран и време на страшна свирепост — и в някакъв ден предвещан е паднала старата крепост. Престолният град е сломен и храбрата рат е разбита — и аз съм попаднал във плен сред чужда и вражеска свита — затуй — по незнайна съдба — заложник на чуждо васалство — аз плача и мълком скърбя по старото приказно царство.

2

Златна есен златни листи рони, цветен пурпур багри всеки клон; дъхат скърби мойте небосклони, рухва бавно моят царствен трон. През мъглата дребен дъжд ромони и навява сънни самоти… Аз съм морен, морен от погроми! — Бедна майко, чуваш ли ме ти? Тъмна вечер тъмни сенки стели и залива родните поля. Аз забравих устремите смели, аз отпуснах вихрени крила и загубил пътища и цели, безприютен в свойте самоти — гасна мълком в тъмните предели! — Бедна майко, чуваш ли ме ти? Вихър свири в сънните тополи и пилее сухите листа; стенат плахо клонищата голи, плаче плаха чайка над света и — прибулил бездни и юдоли — бог развява сънни самоти… Някой в мене пее и се моли… Бедна майко, чуваш ли го ти?

3

Усмихна се пъстрата есен сред сълзи и краски, и прах и вихър тревожно понесен развея въздишки и страх… Аз чезна печален и морен, люлеят ме страшни тъми — зад моя прозорец отворен студената вечер шуми… Студената вечер говори — и плаче — и странно ридай. Да склопим измъчени взори — настанал е страшния край! Любете ме нежно, другари — тъй рано над мен се стъмни! Погаснаха сенките стари на светлите минали дни. Погасна несетно лъчата над моя тъй траурен дом, тежи ми в сърцето печата на някакъв страшен разгром. Аз искам спокойно да гина сред тия безкрайни беди — притискай ме, майко-родина, до своите земни гърди!

4

Сън морен обвея несетно дружините бойни и пламна изрязан над урвите месец студен. Чернеят спокойно в тревата задрямали войни, забравили сякаш разгрома на страшния ден. Пониса се вечер и тъй е спокойно и леко! И висне небето, и в звездни премени сияй — и гледам аз буден как чезнат далеко, далеко свещените степи на родния приказен край. И в близкия спомен на тъжно-прощалната есен потъвам неволно — от горест и скърби пиян, — и сякаш дочувам — в старинна легенда унесен — хайдушката песен на стария роден балкан. И виждам полята, и виждам скалите безцветни — и цветните ниви — и бистрите речни води — и сякаш дочувам през ромона думи заветни — заветните думи на моите храбри деди.

5

So will ich liegen und horchen still

Wie eine Schildwach’, im Grabe,

Bis einst ich hore Kanonengebrull,

Und wiehernder Rosse getrabe,

Heinrich Heine

И аз отново ще заспя, и аз отново ще погасна, тъй както гасне морний ден, за да изгрее чист и ведър, и аз отново ще заспя, и пак отново ще израсна, стихиен, шеметен и горд, стихиен, шеметен и щедър. И аз ще спя, и аз ще бдя… И ако в някой светъл ден премине буря през града и чуя тропот на коне и металичен звън на шпаги, аз ще напусна мрачний сън на свойте горести недраги и в многобройний легион на стройните сурови войни наред със медните тръби и страшните напеви бойни ще вдигна своя боен стан. И сам ще бъда ураган, разгромил всички скърби ледни, и тържествуващ и пиян, ще пея химните победни на свойта героична бран. И аз отново ще заспя, и аз отново ще погасна, тъй както гасне морний ден, за да изгрее чист и ведър; и аз отново ще заспя, и пак отново ще израсна стихиен, шеметен и горд, стихиен, шеметен и щедър.