Читать «Приказките на Николай Райнов» онлайн

Богомил Райнов

Приказките на Николай Райнов

В най-ранните детски спомени образът на баща ми се е съхранил с две свои черти — горчивия мирис на тютюна и хубавите приказки.

Дойдеше ли неприятният вечерен час с досадната фраза „Хайде в леглото!“, едничката утеха беше, че додето заспим, татко ще ни разкаже някоя приказка. И той наистина сядаше до нас, намаляваше пламъчето на газената лампа и с глухия си равен глас почваше да разказва. А ние с брат ми лежахме в полумрака с широко отворени очи, защото тоя полумрак не бе вече празен и сив, а населен от странни същества и оживен от пъстроцветни блясъци, Юнаци на буйни коне размахваха тежки мечове, гърбави магьосници бъбреха зли заклинания, белолики красавици се оглеждаха в сини езера, а наоколо се простираха вълшебни гори от кристални дървета, полюшвани от вятъра с нежен звън.

Приказките, които татко разказваше, отначало бяха тъй къси, че свършваха, преди да заспим. Затова ние искахме винаги по-дълги приказки и баща ни бе принуден все повече да ги удължава, додето накрая всичко се превърна в една-един-ствена приказка.

— Докъде бяхме стигнали снощи? — питаше баща ни не защото не помнеше докъде е стигнал, а защото не знаеше къде тъкмо сме заспали.

След което приказката продължаваше — все същата безкрайна приказка за юнака, който минава през безбройни изпитания и който все побеждава, но никога не отдъхва, защото магьосниците и злите духове си нямат друга работа, освен да измислят все нови и нови изпитания за юнаците. Тая приказка бе тъй дълга, че ние пораснахме, а тя така си и остана недоразказана въпреки думите на Андерсен, че всичко си имало край, дори и най-хубавата приказка.

Баща ми бе от хората, които обичат не само собствените си деца, но и децата на другите. Той не можеше да съгледа рошавата глава на някой малчуган и да не го погали с дългите си, окадени от тютюна пръсти. В такива мигове строгото му лице се отпускаше и сериозният му поглед омекваше.

Баща ми, разбира се, не можеше да погали всички деца и да каже добра дума на всяко от тях. Но той можеше друго, което и направи: разказа им ония стотици приказки, с които бе приспивал синовете си.

Така на бял свят един по един се появиха тридесет и пет тома приказки. Много от тях разказвачът сам е измислил, други — почерпени от преданията на различни народи — са предадени тъй, както той ги е усетил и разбрал, къде с по-големи, къде с по-незначителни отклонения от първообраза.

Известно е, че вярата в свръхестествените сили е рожба на невежество. Но приказките, където тия свръхестествени сили са обичайни герои, не са плод на невежество. В техните трагични епизоди народът е превъплътил вековните си страдания, в техните фантастични образи е излял най-съкровените си мечти за красота, в техните щастливи епилози е отразил неугасимата си вяра в правдата. Когато четеш тия приказки, събрани от цял свят, виждаш не само как народите по цял свят са различни в нрави, и бит, но и как си приличат в мъдростта и поезията на своите приказки, родени от горчилката на живота тъй, както болката ражда бисера.