Читать «Приказка за цар Салтан, за сина му, славния и мощен юнак Гвидон Салтанович, и за хубавицата царкиня — лебед» онлайн

Александър Пушкин

Приказка за цар Салтан, за сина му, славния и мощен юнак Гвидон Салтанович, и за хубавицата царкиня — лебед

Вечер… в стаята седят три девици и предат. „Ако бих била царица — каза първата девица, — бих приготвила сама пир за цялата земя.“ „Ако бих била царица — каза нейната сестрица, — аз платна ще натъка, всичко с тях ще облека.“ „Ако бих била царица — казва третата сестрица, — царя ни ще наградя — син-юнак ще му родя.“ Щом го каза, в тъмнината скръцна тихичко вратата, влезе тук самият цар — на страната господар. Чул бе всичко, що говорят: той стоял бе зад стобора; най хареса, най разбра той последната сестра. „Мила, хубава девице — каза той, — бъди царица и роди ми ти юнак, щом настъпи есен пак. Вий сестрици-гълъбици, с мен и с вашата сестрица тръгвайте за дом богат, ще живеете в палат. Първата ще е готвачка, а пък втората — тъкачка.“ Всички с годеника-цар влязоха в палата стар. Царят дълго не мая се: още вечерта венча се. И на веселба, игра, той покани, насъбра гости знатни, именити; младоженците честити след богат, разкошен пир легнаха си най-подир. В гняв готвачката беснее, а сестра й — сълзи лее, те завиждат и сумтят, от злина и яд кипят. А пък младата царица помни, що като девица тя на царя обеща, и зачена през нощта. Тръгна царят да воюва, със жена си се сбогува, каза да се пази тя, вярна да е в обичта. И докато той воюва, по жена и дом тъгува, тя роди му хубав син — колкото един аршин. И над своето детенце бди — орлица над орленце, вест на царя праща тя, че е станал той баща. А със сватя Бабариха тъй сестрите й решиха: пратеника да възпрат и да я оклеветят; вестоносец друг си хващат, друга вест на царя пращат: че си има той царче, не момиче, не момче, не позната животинка, а невиждана гадинка. Царят, щом узна това, своя гняв сдържа едва; и без малко не обеси този, що вестта донесе. Но престана да крещи и разумно той реши: нека те да го почакат — лично той да види как е. Конник — вестоносец млад, влиза в царския палат… А сестрите с Бабариха пак се сдумаха, решиха някак да го оберат: здравата го те поят и торбата му пребъркват, и писмо там друго пъхват. И с това писмо оттам при болярите пиян носи заповед такава: „Царят строго повелява да удавят, умъртвят и жена му, и синът.“ Щом така желае царят, натъжените боляри влизат в спалнята и там пред царицата едвам не заплакват, но повтарят, що е заповядал царят; те прочитат го на глас и веднага, в тоя час я затварят със детето в бъчва — хвърлят ги в морето — цар Салтан уж бил решил, той така бил наредил. Трепкат, светят си звездите, пляскат, гонят се вълните; облак се в небето рей, бъчвата вълна люлей. И царицата във нея плаче, блъска се, слабее; а пък царското дете — не с дни — с часове расте. Плаче майката, горката… А детето на вълната дума: „Ти си ми добра и във своята игра в морските скали се плискаш и отиваш, дето искаш, потопяваш ти брегът, кораби по теб вървят — не губи ни, пощади ни и на суша изхвърли ни!“ Чу вълната, заплющя, на брега веднага тя бъчвата изнесе леко и отля се пак далеко. Майката с момчето там чувствуват брега едвам; Бог дотука ги опази, но навън как да излязат? А момчето посъбра сили и с глава опря здравото дебело дъно. „Тук прозорец ще издъня!“ — каза то и след това дъното изби с глава. Вдъхнаха навън дълбоко; гледат — хълм в поле широко, и море, и дъб зелен там на хълма извисен. А момчето за вечеря мисли нещо да намери. Прът откърши от дъбът, лък изви от този прът и със шнура си набързо краищата той завърза, за стрела изостри тръст и заспуска се чевръст край брега във долината — дивеч търси край водата. До морето стигна той, чува стон, сподавен вой… Ей морето се люлее, ясно — работата зле е: ястреб със крила плющи и над лебед се върти, лебедът водата плиска, мъти я, шуми и писка … Злият хищник настървен удря с клюн окървавен … Но стрела запя ваблизо, ястреба за миг прониза и кръвта му зашуртя, и царевичът се спря; гледа — ястребът се дави, но не птичи глас издава, стене, писка и реве, че го лебедът кълве, гибелта му ускорява, със крило го бие, дави, към царевича възви и на руски промълви: „Ти си мой добър спасител, избавител, отмъстител, не тъжи, че тоя ден ще гладуваш зарад мен, че си хвърлил ти стрелата, нека туй да е бедата. Със добро ще ти платя, щедро ще те наградя: ти спаси не лебед-птица, а спаси от смърт девица, в ястреб ти стрела заби, но магьосник зъл уби. Туй ще помня аз навеки и отблизо и далеко с теб ще бъда, а сега ти върви си без тъга.“ Литна лебедът далече, цял ден чакат, мръква вече, пуст и мрачен е брегът, гладни легнаха да спят. Пръв царевичът се буди — гледа, мисли и се чуди: как нощес пред него там е израсъл град голям с кули и стени зъбчати и зад тях — кубета злати — църкви в тишина и мир, манастир до манастир. Майка си веднага буди, ахка тя — и все се чуди. Мисли той, че на шега прави лебедът така. Майката с сина се вдигат към града и щом пристигат, юрна се навън градът, в хор камбаните ечат. Всичко се към тях отправи: хор църковен Бога слави; среща ги дворецът, цял блеснал в злато и кристал. Всички там ги възхваляват, на царевича поставят княжески калпак — и княз той им става в тоя час. В столицата оттогава почна той да управлява, в дом разкошен заживя, княз Гвидон се назова. Вятър по море лудува, корабче платна надува, в сини морски ширини пори гривести вълни. А моряците дивят се, върху кораба тълпят се: там на острова познат виждат нов чудесен град, със кубета златоглави и пристанище с застава. И топове в залп гърмят, искат кораба да спрат. Ето слизат всички гости; кани ги Гвидон на гости и гощава ги добре, пита ги — да разбере откъде, с какво търгуват и в каква посока плуват. Отговарят: „В своя път ний кръстосахме светът и търгувахме от лани със самури, с астрагани; а на изток се стремим, предстои ни да вървим покрай острова Буяна, в царството на цар Салтана…“ Князът казва: „Господа, на добър път и без беда през морето там стигнете и на цар Салтан кажете, че изпращам му поклон…“ Тръгват те, а княз Гвидон тъжен гледа — ето вече корабът се скри далече; гледа — по вълните там плува лебедът насам. „Що си, княже мой юначен, днес така умислен, мрачен, мълчалив, опечален?“ — казва той, а натъжен, княз Гвидон му отговаря: „Мъка тежка ме изгаря, тъжен съм, че в този час за баща си мисля аз.“ — Лебедът му казва: „Ето, искаш ли сега в морето да им станеш ти другар? Превърни се на комар!“ Яхна лебедът вълната и пред княза във водата плесна силно със крила, с капки княза цял обля. В точица Гвидон смали се, на комар преобрази се, кораба в безкрайността той догони, прилетя, тихо спусна се, изви се, в малка пукнатина скри се. Вятър весело плющи, кораб весело лети покрай острова Буяна, към града на цар Салтана; ей желаната страна в синята далечина. Ето слизат всички гости, кани ги Салтан на гости — с тях крилатия другар влезе при самия цар. Гледа — цял сияе в злато цар Салтан, седи в палата на престол, с венец и взрян, мисли тъжно замечтан. А сестрите с Бабариха се поглеждат мълком, тихо до престола му седят, гледат го в очи, слухтят. Царят гостите тогава, със богат обяд гощава, пита дълго ли са те плували и докъде, как е там — добре ли, зле ли, и що чудно са видели? Отговарят: „В своя път ний кръстосахме светът, там добре е, дето бяхме, чудно чудо ний видяхме: има остров с бряг висок, залив — стръмен и дълбок; пуст, необитаем беше, дъб самотен там растеше, а сега израснал град, хубав, славен и богат, със кубета — все от злато, със градини и палати, там живее княз Гвидон, той изпраща ти поклон.“ „Само да съм жив, ще ида гост на княз Гвидон, ще видя тоя чуден остров сам“ — казва удивен Салтан. А сестрите с Бабариха се спогледаха, решиха той да не отиде там. И готвачката едвам поусмихна се лукаво и намигна им тогава, каза: „Интересно, да, но не струва си труда. Друго знам: ела в гората, катеричка под елата пее денем и нощя, лешници си хрупка тя, ала лешници чудати — със черупки чисто злато, ядките им — чист елмаз, туй разбирам чудо аз.“ Пак се чудом чуди царят, а от яд кипи комарът, жилна лелка си за миг в дясното око, със вик тя се люшна пребледняла — бе с окото ослепяла. Скачат всички и крещят, та комара да ловят. А пък той — изтънко-тънко през прозореца избрънка и постигнал си целта, през морето отлетя. По брега отново княза ходи, гледа — забеляза: ето по вълните там плува лебедът насам. „Що си, княже мой юначен, днес така умислен, мрачен, мълчалив, опечален?“ — пита той, а натъжен княз Гвидон му отговаря: „Мъка тежка ме изгаря, чудо имало и аз искам да е то у нас. Имало ела в гората, катеричка под елата пее денем и нощя, лешници си хрупка тя, ала лешници чудати — със черупки чисто злато, ядките им — чист елмаз; вярно ли е? Знам ли аз?“ Казва лебедът на князът: „Вярно е това, що казват, знам го; в къщи си върви, мъката си забрави, ще ти служа вярна служба зарад вечната ни дружба.“ Князът, вече ободрен, тръгна си раэвеселен; щом пристигна той във двора, гледа — под ела, сред хора катеричка — красота — хрупка златен лешник тя, и елмазецът отбира, а черупките събира и нарежда куп до куп, и си пее — хрупа-хруп! Насъбрали се на двора, слушат я добрите хора. Княз Гвидон се удиви и зарадван промълви: „Ех, ти, лебед — дай му, Боже, да е весел, колко може.“ Дигна после княз Гвидон в двора си кристален дом, катеричката постави там и писар й остави — денонощно да стои, лешниците да брои. Вятър по море лудува, корабче платна надува, в сини морски ширини пори гривести вълни, покрай остров с бряг неравен, покрай град голям и славен и топове в залп гърмят — искат кораба да спрат. Ето слизат всички гости, кани ги Гвидон на гости и гощава ги добре, пита ги — да разбере — откъде, с какво търгуват и в каква посока плуват. Отговарят: „В своя път ний кръстосахме светът, изпродадохме ний много донски жребци бързоноги. А ни чака дълъг път — ще отплуваме отвъд, покрай острова Буяна, в царството на цар Салтана.“ Князът казва; „Господа, на добър пъг, без беда през морета, океани в царството на цар Салтана; отнесете му поклон и от мене — княз Гвидон.“ Сбогом гостите си взеха и отново път поеха. Лебедът намери пак княза на самия брят. Моли князът: в далнината нещо тегли му душата… Плесна лебедът с крила, с капки княза пак обля, той в муха преобрази се, бързо полетя, изви се между небо и море и във корабът се свре. Вятър весело плющи, кораб весело лети покрай острова Буяна, към града на цар Салтана; ей желаната страна в синята далечина. Ето слизат всички гости, кани ги Салтан на гости и след тях в палата пак влезе нашият юнак. Гледа — цял сияе в злато цар Салтан, седи в палата на престол, с венец и взрян, мисли, тъжно замечтан. А сестрите завистливи с Бабариха, мълчаливи, до престола му седят, като жаби зли слухтят. Царят гостите тогава със богат обяд гощава, пита дълго ли са те плували и докъде, как е там — добре ли, зле ли и що чудно са видели? Отговарят: „В своя път ний кръстосахме светът, там добре е, дето бяхме, чудно чудо ний видяхме: има остров непознат, в тоя остров има град с кули, със кубета злати, със градини, със палати; пред двореца, под ела, в къща, цяла от стъкла, катеричка си живее, чудно нещо тя умее! Пее денем и нощя, лешници си хрупка тя, лешниците — чудновати — със черупки чисто злато, ядките — елмаз — искрят и слуги над нея бдят; чест войската й отдава; писар честен надзирава, деноношно там стои, лешниците той брои; от черупките монети леят, а момите шетат и насипват със елмаз бъчви, каци — час по час. Всички там са все богати; няма хижи — все палати. Там живе княз Гвидон, той изпраща ти поклон;“ „Само да съм жив, ще ида гост на княз Гвидон, ще видя тоя чуден остров сам“ — казва удивен Салтан. А сестрите с Бабариха се спогледаха, решиха той да не отиде там. И подсмива се едвам първата сестра лукаво: „Нищо чудно там не става. — Помълча и пак подзе: — Катеричката гризе камъни и злато ражда, купища елмаз изважда; с туй не ще ни удивиш, даже да ни убедиш. Аз познавам друго чудо: люшне се морето лудо, забушува, закипи и брега си потопи, пък отлее се и в мрака тридеоет и три юнака прави на брега стоят в брони като жар горят, всички — хубавци отбрани, млади, снажни, великани, все еднакви, все отбор, главатар им — Черномор. Ако трябва да се чудя, ей това се казва чудо.“ Умно гостите мълчат, спор със нея те не щат. Цар Салтан се удивява, а Гвидон се разлютяеа, жилна тетка си за миг в лявото око, със вик тя се тръшна побледняла: бе с окото ослепяла. Всички викат: „Дръжте, бре!“ Но дорде се разбере, през прозорчето мухата бръмна към далечината, отлетя до своя дом през морето княз Гвидон. Князът край морето ходи, с поглед по морето броди; гледа по вълните — там плува лебедът насам. „Що си, княже мой юначен, днес така умислен, мрачен, мълчалив, опечален:?“ — пита той, а натъжен княз Гвидон му отговаря: „Мъка тежка ме изгаря, чудо имало и аз искам да е то у нас.“ „А какво е това чудо?“ „Люшне се морето лудо, забушува, закипи и брега си потопи, пък отлее се и в мрака тридесет и три юнака, прави на брега стоят, в брони като жар горят, всички — хубавци отбрани, млади, снажни, великани, все еднакви, все отбор, главатар им — Черномор.“ „Туй ли те смущава? — каза кротко лебедът на княза. — Не тъгувай, зная аз — и това е в мойта власт. Тези воини подводни все са мои братя родни. Не тъжи, а замини, братята ми посрещни!“ Князът, утешен, закрачи, в кулата си той се качи, гледа — ураган заля в миг брега и се отля, и остави там във мрака тридесет и три юнака — ето, по брега вървят, в брони като жар горят, крачат те по двама смело, главатарят — с къдри бели води ги по двама в строй, към града ги води той. Спуска се Гвидон да среща гостите, нахлу насреща и града като на сбор; заговори Черномор: „Лебедът ни прати, княже, и поръча да ти кажа, че ще пазим твоя град славен, хубав и богат. И от днес на будна смяна всяка нощ от океана ще излизаме сами край високите стени. С тебе скоро ще се видим, а сега ще си отидем, вън не дишаме добре.“ И се скриха вдън-море. Вятър по море лудува, корабче платна надува в сини морски ширини, пори гривести вълни, покрай остров с бряг неравен, покрай град голям и славен: и топове в залп гърмят, искат кораба да спрат с чуждите далечни гости — кани ги Гвидон на гости; той гощава ги добре, пита ги — да разбере — как и със какво търгуват и в каква посока плуват. Отговарят: „В своя път ний кръстосахме светът и продавахме стомана, злато и сребро ковано; а ни чака дълъг път — ще отплуваме отвъд, покрай острова Буяна, в царството на цар Салтана.“ Князът казва: „Господа, на добър път, без беда вий морето прекосете и до цар Салтан стигнете; отнесете му поклон и от мене — княз Гвидон“. Сбогом гостите си взеха и отново път поеха. Лебедът намери пак княза на самия бряг. Моли князът — в далнината нещо тегли му душата … Плесна лебедът с крила, с капки княз Гвидон обля. Князът много намали се, във оса преобрази се, кораба в безкрайността той догони, прилетя, тихо спусна се, изви се, в малка пукнатина скри се. Вятър весело плющи, кораб весело лети покрай острова Буяна, към града на цар Салтана. Ей, желаната страна в синята далечина. Ето слизат всички гости — кани ги Салтан на гости; и със тях в двореца пак влезе нашият юнак. Гледа — цял сияе в злато цар Салтан, седи в палата на престол, с венец и — взрян — мисли, тъжно замечтан. А сестрите завистливи с Бабариха, мълчаливи, до престола му седят и слухтят, и зорко бдят. Царят гостите тогава със богат обяд гощава, пита дълго ли са те плували и докъде, как е там — добре ли, зле ли, и що чудно са видели? Отговарят: „В своя път ний кръстосахме светът; там добре е, дето бяхме, чудно чудо ний видяхме. Има остров непознат, в тоя остров има град, всяка нощ там става чудо: люшне се морето лудо, забушува, закипи и брега си потопи, пък отлее се — и в мрака тридесет и три юнака прави на брега стоят, в брони като жар горят; всички — хубавци отбрани, млади, снажни, великани, все еднакви, вое отбор, главатар им — Черномор. Из морето ги извежда и по двама ги повежда; покрай острова вървят, цяла нощ те зорко бдят; няма стража по-надеждна, по-безстрашна, по-прилежна, Там живее княз Гвидон, той изпраща ти поклон.“ „Само да съм жив, ще ида гост на княз Гвидон, ще видя тоя чуден остров сам“ — казва удивен Салтан. А сестрите се стаиха — нито гък, но Бабариха, поусмихната едва, казва: „Зная го това — хора из море след буря идат, в острова дежурят, що за чудо? Но поне вярно ли е, или не? Друго чудо се разправя носи се мълва такава: за царкиня — красота — хубавица на света. Денем — слънчице прекрасно, нощем — месечинка ясна, месец в къдрите блести, на чело звезда пламти. А пристъпва горда, права, сякаш се паун задава. Заговори — слушаш ти, сякаш ручейче шурти. Туй е чудо най-голямо, във света подобно няма.“ Умно гостите мълчат, спор да водят те не щат. Слуша и се чуди царя, а Гвидон от яд изгаря, жали бабата сега и направи той така: разбръмча се, кръг направи около носа й, здраво жилна я в носа голям и мехур изскочи там. И се вдигна пак тревога: „Помогнете, ай, за Бога! Дръж, лови, души, тъпчи! …“ А над тях бръмчи, бръмчи … през прозорчето осата бръмна към далечината и през морския безкрай отлетя във своя край. Князът край морето ходи, с поглед по морето броди, гледа — по вълните там иде лебедът насам. „Що си, княже мой юначен, днес така умислен, мрачен, мълчалив, опечален?“ Княз Гвидон му отговаря: „Мъка тежка ме изгаря: всеки си е задомен, ходя само аз ерген.“ „А коя избрал си?“ Князът казва: „Чувам да приказват за царкиня — красота — хубавица на света. Денем — слънчице прекрасно, нощем — месечинка ясна, месец в къдрите блести, на чело звезда пламти, А пристъпва горда, права — сякаш се паун задава; заговори — слушаш ти, сякаш ручейче шурти. Само истина ли казват?“ Чака неспокоен князът. Гледа — лебедът мълчи, пак загледа го в очи: „Знам я чудната девица, но не е туй ръкавица — на ръка я подържиш, хрумне ти — и я свалиш. Та преди да се венчаваш, после да не съжаляваш, обмисли добре това: тя не е за ден, за два.“ — Князът се кълне, че нему за женитба му е време, че за всичко е мислИл и премислил, и решил, че царкинята да види, той готов е да отиде сам пеша до край светът по опасен, труден път. Лебедът въздъхна, рече: „Но защо така далече? Тя е тук във тоя час: че царкинята съм аз.“ Плесна лебедът с крилата и политна над водата, над брега се извиши, в храсталака се сниши, тръсна се и се разгърна, на царкиня се превърна. Месец в къдрите блести, на чело звезда пламти, запристъпва — горда, права, сякаш се паун задава, заговори — слушаш ти, сякаш ручейче шурти. Князът я прегръща нежно, тръгват те и я завежда там — при майка си — Гвидон, в своя хубав, славен дом. Коленичи той пред нея, рече: „Майко мила, ей я — тя ще бъде отсега мен жена, на теб снаха. Молим те за одобрение, дай ни свойто разрешение, своя майчин благослов — да живеем в мир, любов.“ Тя с икона чудотворна над главите им покорни сълзи лее и реди: „Господ да ви награди!“ Много-много не чакаха, а набързо се венчаха; в мир живеят, чакат те да им се роди дете. Вятър по море лудува, корабче платна надува, в сини морски ширини пори гривести вълни, покрай остров с бряг неравен, покрай град голям и славен и топове в залп гърмят, искат кораба да спрат. Спират, слизат всички гости, кани ги Гвидон на гости, той гощава ги добре, пита ги — да разбере — със какво и как търгуват и в каква посока плуват. Отговарят: „В своя път ний кръстосахме светът. Забранени стоки тайно карахме в страни незнайни, а ни чака дълъг път все на изток — там отвъд, покрай острова Буяна, в царството на цар Салтана.“ Князът каза: „Господа, на добър път, без беда по морето, океана, поздравете цар Салтана, припомиете му от мен, че го чакам всеки ден; обещал е — а се бави, да не би да ме забрави, пращам му по вас поклон.“ Тръгват те, а княз Гвидон си остана у дома си, не дели се от жена си. Вятър весело плющи, кораб весело лети покрай острова Буяна, към града на цар Салтана. Ей познатата страна в синята далечина. Спират, слизат всички гости — кани ги Салтан на гости … Гледат — седнал цар Салтан със венец и замечтан, а сестрите завистливи с Бабариха, мълчаливи, седнали до него бдят, все оглеждат и слухтят. Царят гостите тогава със богат обяд гощава, пита: дълго ли са те плували и докъде, как е там — добре ли, зле ли, и що чудно са видели? Отговарят: „В своя път ний кръстосахме светът, там добре е, дето бяхме, чудно чудо ний видяхме: има остров непознат и във тоя остров — град със кубета все от злато, със градини, със палати. Пред двореца, под ела, в къща, цяла от стъкла, катеричка си живее, чудно нещо тя умее: пее денем и нощя, лешници си хрупка тя, лешницнте — чудновати — със черупки — чисто злато, ядките — от чист елмаз и я хранят час по час. Има там и друго чудо: люшне се морето лудо, забушува, закипи и брега си потопи, пък отлее се и в мрака тридесет и три юнака прави на брега стоят, в брони като жар горят, всички — хубавци отбрани, млади, стройни, великани, все еднакви, все отбор, главатар им — Черномор. Няма стража по-надеждна, по-безстрашна, по-прилежна. Князът има си жена, ах, красавица една! Денем — слънчице прекрасно, нощем — месечинка ясна, месец в къдрите блести, на чело звезда пламти; княз Гвидон там управлява, всеки радостно го слави; праща ти сега поклон, но сърдит ти е Гвидон: щял си уж да му гостуваш, а кога ще отпътуваш?“ Каза царят да строят Флотата за дълъг път. А сестрите с Бабариха се спогледаха, решиха пак да го разубедят — да не тръгне той на път. Но Салтан не ги и слуша викна той, та ги проглуши: „Цар ли съм, или дете?“ И уплашиха се те. „Тръгвам“ — каза той и тропна, и вратата силно хлопна. Край прозореца седи князът, леко се бразди тихото море безмерно и потрепва равномерно. В синята далечина се показаха платна — носи се по океана флотата на цар Салтана. Скочи княз Гвидон, за миг екна гръмогласен вик: „Майко и невясто, ето погледнете към морето, виждате ли — хей оттам — татко движи се насам.“ Флотата се приближава, княз Гвидон я наблюдава; цар Салтан стои отпред — гледа със далекоглед. А сестрите завистливи с Бабариха мълчаливо чудят се на този град, в този остров непознат. А топове загърмяха и камбани заечаха; идва на брега Гвидон, среща царя със поклон и сестрите завистливи с Бабариха. И отиват, всички към града вървят, бавно крачат и мълчат. Всички идват към палата, а във брони край вратата братя — тридесет и три, всеки с поглед смел гори, всички хубавци отбрани, млади, стройни, великани, все еднакви, все отбор, главатар им — Черномор. Царят тръгна към палата, катеричка под елата хрупка златен лешник тя и си пее песента, и елмазецът отбира, във торбичка го прибира, от черупки — златен сбор, свети хубавият двор. Бързат гостите нататък, гледат, чудят се — снахата: месец в къдрите блести, на чело звезда пламти стъпва гордо, величаво, сякаш се паун задава, със свекървата върви, царят срещу тях възви, разигра му се сърцето, гледа той, познава ето, тя е — сякаш се смрази… и задави се в сълзи… и прегърна той жена си, и сина си, и снаха си, всички да се веселят сядат — пият и ядат. А сестрите завистливи с Бабариха мълчаливо се разбягаха от срам, но намериха ги там. Трите всичко си признаха, лицемерно поридаха; царят — весел, вместо съд пусна ги да си вървят. Цар Салтан развесели се и от радост понапи се. Бях и аз там — ядох, пих, и от нищо не вкусих.