Читать «Приказка за лакомата щука» онлайн - страница 2

— Хопля! — извика катеринката и тупна надоле с главата в тихата вода на Камчия.

Нека сега оставиме Нунча — той ще почака. Да надникнем под зеления подводен камък в дълбокия вир.Какво има там? Там има една лакома щука с дълга глава и с празен корем Щуката се пробужда. Излиза от дупката си. Бягайте, рибки златоперки! Щуката мръдна към брега. Видя, че върху един сух камък стои мокра жаба и квака.

— Какво правиш там? — извика щуката.

— Пея — отвърна гордо жабата. — Аз съм водно радио.

— Влез да попееш в моя корем! — тихо продума щуката, подскочи, отвори голямата си уста и налапа жабата.

Завъртя се нагоре, надоле. Спря под един лешник, в чиито клони си беше свило гняздо едно сладкопойно птиче-славейче. В гняздото тревожно писукаха три малки пилета. Майката, кацнала на съседното клонче, ги мамеше:

— Насам, мамините, насам! Не бойте се! Разтворете си крилцата и махайте!

Птичетата излетяха едно след друго към нея. Натрупаха се на клончето и го огънаха надоле.

— Вие сте чудни летци! — похвали ги майката. — Като пораснете, ще ви пратя на летището. Там ще се надбягвате със самолетите. Сега аз ще мина отвъд Камчия. Гледайте как летя и тръгвайте подире ми. Хайде!

Птичката се дигна над реката и малките рожбици се навървиха подире й. Но щом като стигнаха насред реката, лакомата щука извика на най-подирното:

— Стой!

Птичето трепна. Сърцето му се сви. Забъркано се завъртя над водата. Крилцата му се пресякоха и то падна. Щуката го лапна и се втурна след другите две, но те вече бяха отвъд. Заплаха сиротните славейчета на брега за погубеното птиче толкова тъжно, че разплакаха шумките и камъните край брега.

А старата разбойница, щуката, отиде към дълбокия вир, подгони един рак напред, но той избяга назад. Озърна се. Видя в дълбочината нещо,свети като мида. И свети, и чука. „Какво ли е туй нещо? Дали е за ядене? Ако е живо — ще го изям. Трябва да е живо, защото, ако беше умряло, нямаше да чука!“ — мъдро рече щуката и налапа часовника на Нунчовия баща. Часовникът затрака в корема й.

— Сега ще ида към белия пясък да закуся с катеринки — рече щуката и тръгна.

Стигна до пясъка, разтвори устата си и посегна безшумно да се приближи към сребърните рибки, които безгрижно играеха до брега. Но рибките чуха отдалеч чукането на часовника. Обърнаха се назад, видяха щуката и се пръснаха като малки стрели. Най-напред бягаше катеринката, която беше хванал Нунчо в шапката си. Тя не отиде навътре в реката да се скрие под някое коренче, а се спусна към пясъка, гдето беше седнал Нунчо. Изхвръкна нагоре и извика:

— Бате Нунчо, тичай за млежата! Подир малко аз ще ти докалам една щука до блега. Мятай отголе и млежата и я дай на татка си да я лазполи!

Нунчо се затече за мрежата, а катеринката се върна към щуката. Почна да бяга напреде й, както лястовичка се вие пред някоя граблива птица, помами я към брега.

— Стой! — викна уморената щука и се блъсна на края. тогава Нунчо метна мрежата отгоре й. Почна да я тегли към брега. Щуката дръпа назад, той — напред, щуката — назад, той напред, додето я измъкна на брега. Хвана я здраво за главата. Лакомата риба почна да го бие с опашката си, но Нунчо беше безстрашно момче и не я пусна. Отнесе я горе в къщи и я пусна да подскача върху пачата трева, докато капна от умора и омекна. Вечерта татко му се върна от пазар. Майката рече: